– Знам, че Зевс не е подозирал, че Кас е негов син, но не изпитваше ли някакво чувство за вина, че едно двайсет и пет годишно момче лежи в затвора вместо него?
– О, спомням си, че изтърси някаква глупост от рода, че никой експерт не би се наел да докаже, че точно плесницата на Лидия не е станала причина за смъртта на Дита. Сякаш това оправдаваше вкарването на Кас в затвора. Но не, както казах, Зевс много приличаше на баща ни. Той просто си внушаваше, че злините, които е извършил, не са се случвали. Второто погребение на Дита обаче бе събудило чувството му за вина и той заяви, че щом се приберем в Америка, ще се предаде.
С Хермиона бяхме като вцепенени за няколко секунди, но после тя направо побесня. Никога не я бях виждала да хвърля разни неща и да крещи. Заплю Зевс, удряше му плесници. А той си седеше. Не казвам, че не го заслужаваше. Той бе убил дъщеря им. Но след като се успокои и престана да го нарича чудовище, тя каза, че ако се предаде, само щял да влоши нещата – щял да я изостави на стари години, да опозори семейството и да съсипе Хал. И за какво? Заради Лидия, която Хермиона имала чувството, че той обича повече от нея.
Оставих ги да се карат и се опитах да спя. Крещяха почти цяла нощ. На сутринта Зевс я беше успокоил достатъчно и излязоха да се разходят до гробището. След не повече от час чух викове и сирени в планината. Прислужниците във вилата се паникьосаха и всички изтичахме навън. Хермиона беше там, разказваше на полицията как някакви непознати мъже ги били проследили. Тя вървяла сама на петдесетина крачки пред Зевс, когато го чула да крещи. Обърнала се и видяла някакъв мъж да бяга, а съпруга си – проснат долу на скалите като счупена кукла.
– Ти повярва ли ѝ? Че някакъв непознат го е блъснал от скалите?
– Охи – отговори на гръцки Тери, като поклати отрицателно глава. Дори се изсмя на това твърдение. Според нея враговете на Зевс никога не биха убили един баща в траур. Хермиона обаче била от рода Василикос и гръцката полиция нямала търпение да си измие ръцете.
– Хермиона никога не изплю камъчето. След като се върнахме в Америка, почти не се виждахме, освен на семейни събирания. Тя се превърна в една от онези гръцки вдовици, които не контактуват почти е никого освен е децата и внуците си и се обличат само в черно. Дизайнерски дрехи, разбира се. Но черни – изкиска се Тери.
– И така, Кас остана в затвора.
– Да. Това беше тъжно. Разбира се, аз се върнах от Гърция решена да осъществя последното желание на брат си и да отида при прокурора в Грийнуд. Наех адвокат, казва се Мейсън. Чувала ли си го?
– Джордж Мейсън? – Сега беше съдия, но все още беше един от най-добрите приятели на Ивън. – Много подходящ избор.
– Така, той ме изслуша и каза: „Снаха ти ще потвърди ли всичко това?“ „Не, по дяволите!“ – отговорих. Бях сигурна, че няма. Да признае, че е имала мотив да блъсне мъжа си от скалите? Да окаля името му и да съсипе сина си? И да направи добро на омразната Лидия? Не съм адвокат, но знаех, че това няма да стане. Твоят приятел Джордж поклати глава. „Прокурорът ще ти се изсмее – каза ми. – Разкриваш всичко това едва след смъртта на брат си, когато удобно можеш да хвърлиш цялата вина върху него и никой друг да не пострада. Жена му, която е била с вас в стаята, отрича да е имал нещо общо. И кого се надяваш да освободиш в резултат? Сина на най-добрата си приятелка. Можем да опитаме, Тери, но отсега ти казвам, че никой в съда няма да ти повярва. Честно да ти кажа, би трябвало да ми платиш бонус, ако накрая не те осъдят за лъжесвидетелстване.“ Ако беше само за мен, щях да се опитам въпреки всичко. Но да съсипвам живота на Хал? Кас нямаше да излезе на свобода. Мейсън ме убеди.
– И не си казала нищо на Лидия?
– Как бих могла? Тя щеше да поиска да отида при прокурора. Какво друго би направила една майка? Мнозина смятаха Хермиона за глупачка, но тя беше борбена натура. Знаеше, че съм в безизходица.
Старицата допи уискито си. Нямаше какво повече да каже.
– И да си остане между нас – напомни на Ивън.
Ивън понечи да остави питието си на масичката, но Тери се досети за намерението ѝ и посегна към чашата. Изтъкна, че хубавото уиски не бива да се хаби така, и отпи голяма глътка.
– Извини ме, но не мога да те изпратя. Сигурно ще заспя тук.
Ивън ѝ предложи да я заведе до леглото ѝ, но старицата отговори, че няма нищо против този лош навик.
– А как е личният живот, мила? – попита, докато гостенката ѝ вземаше чантичката си. – Какво става с куклата Барби?