Ивън разказа за случилото се миналия ден:
– Сигурно е прекарала нощта в затвора. Не съм се интересувала.
– А как се чувстваш?
– Като че ли са ме пуснали на центрофуга в пералнята.
Тери хареса сравнението и се разсмя.
– Сигурно ще ти трябва известно време да се съвземеш. Но недей да губиш надежда.
– Така ми каза и Тим. Както и да е, не мога да избягам от себе си. Това е дълбокото ми желание.
– Разбира се. Трябва да се опиташ да бъдеш щастлива за самата себе си, но ако това не може да те убеди, опитай се заради всички нас, които не сме имали този шанс.
Тази мисъл, съвършено нова, прониза Ивън право в сърцето.
– Хайде, дай прегръдка на старата леля Тери.
Тя я прегърна. Старицата все още миришеше на цял парфюмериен щанд. Вдигна полуслепите си очи и погали Ивън по бузата. Отново ѝ каза, че е добро момиче.
В понеделник сутринта на път за работа Ивън се отби при Тим. Той бе станал и я покани в дневната. Тя се тревожеше какво да му каже, но старецът вече сам се беше досетил за всичко.
– Не го усуквай. Зевс го е направил, нали? Затова ме е държал при себе си през всичките тези години. И преди са ме правили на глупак. Но никога за пари.
– Тим…
– Всичко е наред. Отдавна трябваше да погледна зъбите на подарения кон. Знаех номерата на Зевс. Но пак успя да ме залъже, като се правеше на покрусен баща. Хората като него винаги намират слабото ти място. Проклет да е.
– Знаех, че ще го приемеш тежко.
– Разбира се, че ще ми е тежко. Да вкарам невинен човек в затвора. Голям успех в кариерата ми, няма що! Ох, по дяволите! – Той сведе отчаяно очи към пода. – Това със сигурност е последното, което правя за Зет-Пи.
– Не е необходимо да го правиш.
– Напротив, така трябва. И без това ми е време. Ще отида в Сиатъл да видя дали ще ми хареса. Много хълмове и млади хора. Все още не съм сигурен, че е най-подходящото място за един грохнал старец. Мисля, че ще потърся някое от ония лицензирани места за умиране, където ти помагат малко и после те изпращат в сандък.
– Наричат се „домове за асистирана грижа“.
Ивън каза, че трябва да тръгва за офиса, но обеща да дойде да обядват заедно. След като я изпрати до вратата, Тим седна в хола и пусна запис на Кай и Джей Джей. Като малък, когато се упражняваше на тромбона, си беше представял, че ще стане добър като тях, но със същия шанс можеше да си мечтае да стане пилот. Беше си мислил, че е добър полицай и порядъчен човек, но ето, че се беше оставил Зевс да го баламоса само защото така можеше да си осигури малко повече комфорт в живота. Заради кръвта никой от следователите, поне доколкото му беше известно, не се беше сетил да заподозре Зевс. Но Тим имаше достатъчно опит и трябваше да се досети.
Истината често беше прекалено болезнена. Мнозина не можеха да я понесат. А пък той си мислеше, че служи на истината. Тя не беше запазена за никого. Човек се добираше до каквато част успееше и после идваше време да се оттегли.
Тук обаче имаше музика и слънце. И кой знае, когато започнеше да се вижда с различни хора всеки ден, може би щеше дори да си намери някоя жена. Ивън му беше казала същото, което много други му повтаряха. На неговата възраст мъж, който все още може да шофира, беше по-популярен от милиардер. Мария щеше да му прости. Онова, което му бе казала София, също му беше помогнало. Седнал на карирания диван, Тим отново изпита към Мария онази любов, която щеше да пази до смъртта си.
Закри лицето си с длани и зачака срамът и възмущението от постъпката на Зевс да се поуталожат. Знаеше, че ще се засилват и отслабват още дни наред. Но сега Тим, почти на осемдесет и две, плесна с ръце по бедрата си.
„Животът – помисли си – все още продължава.“
Когато Ивън пристигна в централата на Зет-Пи, Хал се беше заключил в огромната заседателна зала с цял батальон банкери и юристи, някои от които от време на време притичваха до някой страничен кабинет, за да говорят по телефона с началниците си. Заседанието трябваше да приключи до два часа, но вече течеше четвъртият час. В сградата цареше тягостна тишина. Най-накрая следобед секретарката на Хал, Шарайз, каза на Ивън, че шефът ѝ е свободен. Банкерите и адвокатите се изнизваха един след друг – мъже и жени със сини костюми, с вид на гробари, кой от кой понамръщени.
Тя влезе в заседателната зала, която обикновено бе разделена на три части, но Хал говореше с Мина по телефона и вдигна ръка. Ивън седна в коридора и го изчака да свърши – минаха близо петнайсет минути.
Когато Шарайз я повика отново, сакото на Хал бе закачено на облегалката му. Беше свалил вратовръзката си и на бялата му риза имаше голямо мокро петно. Седеше пред големите прозорци с изглед към искрящата река и зяпаше разсеяно стената. Там имаше голям портрет на Зевс върху ламперията от явор и вероятно това бе мястото, което беше загледал в началото, но сега погледът му просто блуждаеше. Когато най-сетне забеляза Ивън, извади средния пръст, който досега гризеше, от устата си и се усмихна мрачно.