– Добре де – измърмори Рей, – не е възможно да вярва, че всеки републиканец може да спечели в този окръг. Дори да те отстрани, демократите да се разцепят и Фланаган да стигне до балотажа, пак ще загубят. Затова, ако Хал е разумен…
– Не е.
– Добре, но нека да предположим, че е. По всяка логика, ако отправя такива обвинения публично, би трябвало да има с какво да ги подкрепи. Затова кажи ни, Пол. Има ли?
– Не, доколкото ми е известно.
Хорган, който десетилетия наред бе защитавал престъпници в съда, зададе въпроса съвсем небрежно и Пол му отговори по същия начин. Рей обаче беше хитра лисица. Едва сега, когато видя пронизващите му сини очи, Пол осъзна, че старецът от десет минути му задава по различни начини един и същи въпрос, очаквайки еднозначен отговор.
Крули обаче не му даде време да отговори. Той се изправи с целия си внушителен ръст и суров поглед, нетърпящ възражения. Писнало му беше да си губи времето.
– Ще го съдиш. Точка – заяви той. – Лично аз, Рей, не смятам да гадая дали Хал има някакви доказателства. Защото, ако има, Пол така или иначе няма да стане кмет. – Обърна се към политика: – И така, Пол, или се откажи от кампанията още сега, или заведи дело.
Той изстреля молива във въздуха, остави го да падне на масата и излезе.
4.
Къщата на Тим – 11 януари 2008 година
Тим Броуди живееше в същия квартал на Киуани, в който бяха отраснали Пол и Кас Янис и където бе роден Хал. Малките едноетажни тухлени къщички със скатни покриви, строени през Втората световна война, се гушеха като големи жаби в дворчетата с огромни стари дървета покрай заснежените улици. Когато купуваше къщата през 1959 година, наскоро след като стана детектив, Тим бе почувствал, че е направил всичко, което са го съветвали хората, когато му казваха да порасне и да стане човек.
Сега той се стресна и се събуди. Лежеше на дивана в дневната с дебела книга върху гърдите. Седна, като изръмжа сърдито, и изчака да се разсъни. Кракът винаги го болеше нетърпимо в първите няколко минути, след като се събудеше. Тим не знаеше дали болката наистина намаляваше, или той просто свикваше с нея. Цял живот бе чакал годините да го надвият и най-накрая бяха успели.
Някой звънеше на входната врата. Когато бе в състояние да се помръдне, той отиде да отвори. Обикновено го посещаваше Стефани, внучката му, но снощи Тим беше ходил да види нея и оня смешен дребосък съпруга ѝ. Сега на прага му стоеше друга жена; дъхът ѝ излизаше като пара в студа. Изглеждаше му позната, но не се сещаше откъде.
– Ивън Милър. – Жената му подаде ръка. – От Зет-Пи.
– Ох, по дяволите!
Тим се отдръпна и ѝ направи път да влезе. Беше се виждал с Ивън няколко пъти, първия – когато тя пое сегашния си пост в Зет-Пи от стария му приятел от полицията Колинс Мълани. Колинс обичаше работата си, но изгоря, след като един брокер на фирмата в Илинойс бе хванат да предлага подкупи за намаляване на данъчните оценки на имотите. Мълани изхвърча, но получи голям пенсионен пакет и не изпитваше лоши чувства към Ивън. Тя беше добра, тази кривокрака, дребна жена, бивш агент на ФБР, която беше разобличила няколко щатски съдии. Освен това бе участвала в Олимпийските игри – хокей на трева, доколкото си спомняше Тим. Не криеше хомосексуалността си – нещо, към което той нямаше предразсъдъци още от младини, когато се опитваше да свири на тромбон. Какво значение имаше с кого спиш, ако изкарваш верен тон и следваш темпото?
– На какво дължа тази чест? – попита той, след като влязоха.
Покани я да си свали палтото. Тя не изглеждаше зле – набита, но стилно облечена и с къса русолява коса. Имаше широко лице и на силната светлина той забеляза, че кожата ѝ е започнала да загрубява.
– Трябва да обсъдим нещо – каза тя. – От три дни се опитвам да се свържа с теб.
– Така ли?
Тим видя мобилния си телефон на масата в антрето, където го беше оставил, след като приключи със следенето на Коръс Дикстра от „Йор Хаус“. Батерията беше паднала. Той се засмя и го прибра в джоба си.
– Чудех се защо дъщеря ми се обади по стационарния вчера. Един съвет от мен, недей да остаряваш.
Това разсейващо влияние на възрастта – сякаш разумът ти се е пренесъл в друг свят – бе нещото, което най-много го изненадваше. Тим предложи на Ивън кафе, но тя отказа.