– Израснала съм в Мормонския град – обясни. – Татко работеше здраво и пиеше много кафе, но аз нямам този навик. Искам само чаша вода, ако може.
Старецът носеше карирана фланелена риза и панталон от кепърен плат. Лицето му бе зачервено и бялата му коса, започваща да жълтее, стърчеше на кичури, като откриваше голото му теме. Имаше пъпчиво, осеяно с петна лице, приличащо на стар картоф, и се беше превърнал в един от онези дъртаци с постоянно подозрително изражение, сякаш очакват всеки момент някой да ги измами. Донесе чаша вода и я покани в дневната, където обясни, че обичал да седи. Тя си спомни, че е вдовец, но къщата вероятно бе изглеждала по същия начин и преди жена му да почине – пълна със събирани цял живот вехтории. Беше от онези жилища, в които се налага да вървиш странично, за да се промъкнеш между мебелите. Целите стени бяха в снимки – семейни портрети и пейзажи; имаше и няколко детски рисунки. Всяка хоризонтална повърхност бе покрита с предмети: порцеланови статуетки, лакирани кутийки, стъклени тежести за хартия, книги и още снимки в рамки. С всичко това можеха да отворят антикварен магазин.
От съседната стаичка – слънчево остъкление с високи прозорци – се чуваше тиха музика: суинг версия на „Всичко ми е наред“. Меланхоличният вокал се преля в соло на тромбон и Тим поседя за секунда заслушан, със затворени очи и вдигнат пръст. После изключи стария грамофон, внимателно взе плочата и я върна в посивялата ѝ обложка. Пъхна листчето за отбелязване в дебелата книга и я затвори.
– Гръцки митове – обясни, когато тя попита какво чете. – След като Мария почина, реших да отметна всичко, което съм планирал да направя. Казах си, че трябва да прочета Шекспир, и взех „Комедия от грешки“, но това е малко жесток хумор, сещаш се, с тези близнаци, разделени още при раждането. Комедиите мога да ги издържа, но „Крал Лир“… ох, трудна работа. Тези стари легенди… – вдигна книгата с две ръце – не ме приспиват толкова бързо. – На светлината белите му бакенбарди, които не беше обръснал тази сутрин, стърчаха отстрани на бузите му. – И какво, за Дикстра и „Йор Хаус“ ли идваш?
– Не точно. Но Хал спомена, че си свършил страхотна работа, като го проследи. Честно казано, ако знаех какво те е накарал да правиш, щях да се опитам да го спра. Нещата можеха много да се объркат.
Тим поклати глава:
– Никой не обръща внимание на един осемдесет и една годишен старец. Хората гледат през мен, сякаш ме няма.
Това тъжно откровение накара Ивън да замълчи за секунда, но Тим явно не очакваше състрадание. Тя смени темата и го попита дали е чел вестници тази седмица. Той се засмя и посочи една купчина в кухнята, всичките – все още в найлоновите опаковки; още нещо, което се изплъзваше вече от вниманието му. Ивън взе броя от сряда и му показа статията на първа страница: „Кронон: Янис виновен за убийството на сестра ми“.
– Леле! – измърмори Тим, докато преглеждаше статията.
– Пол изпрати на Хал писмо с настояване да се откаже от думите си, но той не отстъпва. Даже напротив, повтори твърденията си пред още няколко репортери. Решил е също да пусне по телевизията клип със същото послание. Вчера следобед Янис заведе дело за клевета.
– О, Боже!
Детективът знаеше как се побъркват хората, когато някой обичан от тях човек бъде убит. Ако наш близък загине от паднала от някоя сграда тухла, това не би било толкова мъчително, както ако е умишлено убийство. Когато някой изперкал непознат направи съзнателния избор да прекъсне живота на наш любим човек, това разрушава основите на всичко, което сме възприели, за да съжителстваме едни с други. Тим имаше над двайсет и пет години в полицията и през голяма част от това време бе кимал съчувствено, потупвал беше окуражително и беше уверявал хората, че е най-добре за тях да го преодолеят по-скоро. Някои обаче просто не можеха. И Хал беше един от тях.
– Четох няколко стари статии и тогава осъзнах, че ти си водил разследването за убийството на Дита – отбеляза тя.
Тим изсумтя:
– Никакво водене на разследване не беше това.
– Както и да е, Хал казва, че си имал някакви идеи за Пол и убийството. Вярно ли е?
– Не съвсем, доколкото си спомням. Вярно, че не бях доволен, че не получаваме отговори на всеки въпрос. В това отношение Хал е прав. Но за колко разследвания може да се каже същото? За повечето, по които съм работил. Винаги има нещо, което не изглежда съвсем наред.
Докато чакаше Тим да се свърже с нея, Ивън бе накарала секретарката си да отпечата от интернет всичко, което има за смъртта на Дита. Навремето убийството бе направило сензация. Изглежда, че трагедията, сполетяла една толкова привилегирована фамилия в двореца, в който са избягали от проблемите на града, беше възбудила в обществото смесица от съчувствие, омраза и злорадство. Някой се бе промъкнал в спалнята на Дита, докато родителите са спали, и я беше убил, оставяйки следа от кръв и счупени стъкла. Случаят бе останал на първите страници седмици наред, особено след като Зевс се отказал от кандидатурата си за губернатор. Според вестниците не е имало категорични улики. Ненадейно след няколко месеца Кас Янис се съгласил да се признае за виновен за убийство втора степен. Нищо обаче не се споменаваше за Пол – освен факта, че е еднояйчен близнак на Кас. Когато Пол започвал политическата си кариера, медиите за кратко бяха припомнили за убийството. Споменаваха, че посещавал Кас в затвора няколко пъти месечно и всяка вечер, преди да си легне, му пишел. Пол никога не говорел за убийството, само повтарял, че обича брат си.