– Ти беше ли доволен от резултата?
– Зависи в какъв смисъл. За присъдата никога не съм смятал, че е моя работа. Лекият режим дразнеше част от полицаите, но това е затвор все пак, не е инквизиция. Ако колежанче, особено бивш кадет, попадне в „Ръдярд“, ще го разкостят. Мен ме безпокоеше това, че отказваше да отговаря на въпроси. Категорично. Просто се призна за виновен; каза, че той го е извършил, и толкова.
– Какво остана неизяснено?
– Ами първо, стъклото. Всички парчета бяха отвън, на малкия балкон под плъзгащата се врата. Значи стъклото е било счупено отвътре. Как е влязъл?
– Ти вече каза. Качил се е както предишните пъти. За да… как се изказа? „Купонясва“?
– Това добре. Да предположим, че е отишъл пак да се чукат или пък вече е знаел за намеренията ѝ. Дита му казва: „Не, приключих с теб.“ Кас побеснява и я пребива. Когато тя изгубва съзнание, той се уплашва и побягва. Обаче ако вече е бил вътре, защо не е отворил вратата?
– Може би се е опитал да го замаскира като опит за грабеж. Но понеже не разбира от криминалистика, е счупил стъклото от грешната страна.
– Добра си. – Тим се изкиска и насочи пръста си към нея. Кокалчетата му бяха подути и разкривени от артрит. – Обаче Кас Янис е полицейски кадет. Освен това при счупването на стъкло се вдига много шум.
– Когато искаш да избягаш, не ти трябва излишна олелия. Къде е логиката?
– Значи не ти изглеждаше правдоподобно той да го е извършил, така ли?
– Не съм казал това. Казвам само, че имаше неизяснени въпроси. Не бях психолог да сложа обвиняемия на дивана и да го разпитвам какво му тежи на ума и на сърцето, ако изобщо самият той знае. Обаче имахме пръстовите му отпечатъци от спалнята и вратата. Кръвта беше от неговата група. Обувките съвпадаха. И имаше мотив, защото Дита е смятала да го зареже. Освен това алибито, което беше дал при първия разпит след убийството, не струваше: бил отишъл с брата си близнак…
– Пол?
– Точно така. Били излезли да се пошляят през нощта, да пият бира на реката. Разбира се, че никой не ги е видял. Кас дори не могъл да назове от кой магазин са взели бирите; казал, че Пол ги бил купил.
– Пол потвърди ли?
Тим се почеса по брадичката и се загледа към гредите, останали от тавана на бившата веранда.
– Сега, като попита, струва ми се, че да. Показанията му са взети при първоначалните разпити. Момчетата от щатската полиция са говорили с всички, които са били около Дита на пикника. Показанията му сигурно са събрани в няколко реда. Би трябвало още да са тук.
– Наистина ли?
– Долу в мазето. Нямах персонал и през няколко дни се местех в друг офис, затова предпочетох да държа цялата документация вкъщи. Ще ти я покажа, ако искаш.
Тим се надигна, като използва за опора облегалката на едно кресло, олюля се леко и тръгна. Ивън го гледаше. Беше леко прегърбен, но все още бе едър мъж, над метър и осемдесет висок, с телосложение на страничен нападател. На младини сигурно е правел впечатление на улицата. Той ѝ даде знак да го последва, после отвори една странична врата в кухнята и бавно заслиза в мазето. Дървените стълби бяха стръмни и той се подпираше с една ръка на парапета, а с другата – на стената. Панталонът му бе смъкнат леко.
Мазето беше още по-задръстено от стаите горе. Имаше типичната миризма на старо подземие, на мухъл и застояло, и беше пълно с всякакви неща: прашни велосипеди със спаднали гуми, градински маркучи, закачалки с дрехи, дървени стикове за голф, стари телевизори, счупени мебели. От прозорчето в дъното върху натрупаните вещи се образуваше светло петно.
– Чувал ли си за гаражни разпродажби? – попита го тя.
– Дъщерите ми са по-зле и от мен. Не искат да изхвърлят нищо, до което се е докосвала Мария. Нека да се оправят, след като умра – каза той и се засмя, абсолютно безгрижен пред перспективата скоро да напусне този свят.