Когато се качиха, Ивън взе якето си, което се беше озовало на дивана до дебелата книга. От кухнята проникваше слаб мирис на снощна вечеря, който не беше усетила на влизане.
– Продължавай да си четеш митовете.
– О, бъди сигурна. Когато позвъни, четях мита за любовта.
– Мит ли? Искаш да кажеш, че любовта не е реална? Защо никой не ми каза, преди да се преместя да живея с приятелката си?
Тя рядко споделяше толкова лични неща, но не можеше да пропусне шегата, макар че в случая е Хедър звучеше съвсем сериозно. На Тим много му хареса. Той дълго се смя с пресипнал глас, преди да отговори:
– Не е мит. Аристофан казва, че хората били създания с четири крака, някои с един пол, но повечето – наполовина мъже, наполовина жени. Богът Зевс се уплашил, че ще станем много могъщи, затова ни прерязал през средата. От тогава всеки търси другата си половина. Как ти се струва това? – добави, като отново се засмя, вдъхновен от идеята.
– Добро обяснение.
На Тим отговорът ѝ пак му се стори забавен. После с куцукане я изпрати до вратата. В антрето спря и я погледна в очите:
– Нали не мислиш сериозно, че Пол Янис има пръст в убийството на Дита?
– Защо е излъгал? – възрази Ивън. – Имал е приготвен отговор и по-важно, знаел е, че трябва да излъже заради Кас. Това означава, че е знаел достатъчно. Може би наистина двамата са били заедно онази вечер. Може би затова Кас не е искал да говори.
Тим се замисли. На лицето му се изписа загриженост.
– Не ми се иска да мисля, че съм пропуснал нещо толкова голямо – измърмори.
Остана замислен върху тази възможност още няколко секунди, после отвори тежката врата.
5
Хедър – 12 януари 2008 година
Ивън Милър не беше рожденото ѝ име. Родена като Диди Курцвайл в Каския Вали, Колорадо, тя бе израсла в семейната ферма, където баща ѝ сееше люцерна, боб и царевица. Беше мълчалив, кривокрак мъж, мормон, напуснал църквата – и заедно с нея родителите и близките си – за да угоди на жена си, която едва след сватбата му споделила, че вярата на „Светците от последния ден“ просто не намира подходяща почва в сърцето ѝ. Диди беше пето от седем деца – достатъчно далечен номер в редицата, за да всее объркване в детското съзнание. И тя беше объркана – осъзна, че е аутсайдер, много преди да разбере причините за това. Като че ли никога не улучваше подходящия момент да се засмее и не умееше да се харесва на хората, особено на майка си.
На игрището обаче, с хокейния стик в ръка, се чувстваше в стихията си. Навремето баща ѝ бил бейзболна звезда – влязъл в „Туинс“ след военната си служба и играл в шампионата, докато се наложило да се върне във фермата, за да помага на родителите си. Диди бе наследила спортните заложби на баща си – или поне така им се искаше да вярват. Стотици пъти заспиваше със стик в ръка, обмисляйки различни удари. Стана подгласничка на Мис Спортистка на годината в Колорадо, спечели пълна стипендия за колеж в Айова, а през 1984 я избраха в американския олимпийски отбор по хокей на трева. Върна се в родината с бронзов медал и без никаква идея за бъдещето. Чувстваше се, сякаш за първи път излиза на дневна светлина след дванайсет години, прекарани в тунел на амбиции и състезания. На една трудова борса за завършили колеж се заинтересува от работата в Бюрото и три месеца по-късно беше в Куонтико. Обожаваше ФБР – всеки божи ден в течение на двайсет години. Бюрокрацията, бумащината, правилата можеха да те влудят, но хората, с които работеше, бяха страшно горди с призванието си и обхванати от страстен стремеж да вършат добро. Това бе същото настървение, което играеше централна роля в спортната ѝ кариера.
През 1992 година прие да напусне местния клон на Бюрото в Де Мойн и да започне работа като агент под прикритие тук като стажант в юридическа кантора под името Ивън Милър. Задачата ѝ бе да следи един корумпиран адвокат, който се оказа, че записвал различни съдии, докато им давал подкупи.
Тя сама си избра името Ивън – на една втора братовчедка, чиито родители я кръстили така от местното произношение на името Ивон.
„Петрос“, мисията под прикритие, се увенча с огромен успех – с нейна помощ бяха осъдени шестима съдии, девет адвокати и десетина съдебни чиновници и помощник-шерифи. След последното дело бе извикана във Вашингтон да получи Медала на ФБР – най-високото отличие, присъждано на федерални агенти. Дори майка ѝ дойде и гордо изпъчена, приемаше поздравления от всички.