Имаше обаче и една по-голяма полза. Възможността да се представя под друго име ѝ даде шанс да стане друг човек. Най-напред така успя да се изяви. Но нещо по-важно – изпита удоволствието от това да бъде себе си. Мисълта отново да се върне в обвивката на Диди беше отблъскваща като завръщането в затвор. Тя избра окръг Киндъл като свое предпочетено разпределение и получи разрешение от Вашингтон да продължи Да се представя като Ивън Милър – единственото име, с което бе известна тук. Дори Мерил – единствената от сестрите ѝ, с която бяха близки – вече я наричаше така.
Сега беше неизмеримо по-щастлива, отколкото в по-ранния период от живота си, когато се чувстваше като топче за пинг-понг, което постоянно се блъска и отскача от невидими стени. Основното ѝ занимание през тези дни, в редките моменти, когато умът ѝ бе свободен от други мисли, беше да се удивлява колко щастлива можеше да бъде. Сега никой не очакваше да бъде идеална.
Тя често си го напомняше в моменти като сегашния, когато се опитваше да потисне познатата комбинация от гняв и чувство за унижение при мисълта, че приятелката ѝ Хедър Трувийн отново ще я разочарова. Беше събота вечер и Ивън седеше в балната зала на Спортния клуб на окръг Киндъл – красиво старомодно помещение, високо колкото три етажа и с масивни дъбови колони, сега пищно украсено за сватбата на Франсин и Нела, приятелките, които я запознаха с Хедър. Подредените в редици сгъваеми столове бяха покрити с бял сатен, а една амфора с бели рози на подиума показваше мястото, където щеше да започне церемонията. Ивън пазеше място до себе си при пътеката, защото знаеше, че Хедър ще иска да разгледа всеки детайл от облеклото на младоженците. Те всеки момент щяха да влязат по сатенената пътека, хванали под ръка Нелиния баща. Ивън тъкмо вадеше блекберито си от чантата, за да види дали Хедър не ѝ е пратила съобщение, когато тя дойде.
– Успях – прошепна Хедър, като наклони русата си глава над рамото ѝ и леко я целуна. Ухаеше удивително свежо и парфюмът ѝ „Фракас“ за секунда я обгърна.
Имаха връзка от година и половина. Хедър беше творчески директор в „Корал Глотън“, трийсет и осемгодишна, забавна, малко буйна, умна и много красива. Бе започнала като фотомодел. Беше висока, елегантна блондинка, чиято грация много напомняше за Мерил – най-красивата жена, която Ивън познаваше. Когато беше на единайсет, Мерил ѝ подари великденската си рокля, която сама си бе ушила преди четири години. Направи ѝ къдрици и подкъси дрехата с два сантиметра точно преди да излязат за църква.
– Не е ли красавица? – чу Ивън сестра си от горния етаж.
– Прави каквото може – отговори майка им, – но никога няма да бъде нищо особено.
Едно от много хубави неща, които ѝ се случиха, след като се премести в окръг Киндъл през 1992, беше това, че трябваше да се представя за момиче за всичко на адвоката – информатор на полицията, и да изглежда по съответния начин. Боядиса косата си в по-светлорусо и я подстрига късо, каквато бе модата по онова време, тъй че да стърчи, сякаш някой е минал с косачка през главата ѝ. Носеше десетсантиметрови токчета, силно се гримираше всеки ден и се обличаше стилно. Скоро осъзна, че това ѝ харесва повече, отколкото е подозирала.
Колкото и да се кипреше обаче, никога не беше подозирала, че може да бъде привлекателна за красавица като Хедър. Да бъде елегантна, се удаваше на приятелката ѝ, както спортът на Ивън. Хедър бе стройна, въпреки че рядко спортуваше и никога не се ограничаваше в яденето. Беше естествена блондинка (на първата им вечеря заедно се похвали, че съдържанието отговаря на опаковката) и изглеждаше дори още по-красива сутрин, сънена и с леко подпухнало лице.
Освен това беше весела, безгрижна и страшно забавна. През първите няколко месеца на Ивън ѝ бе много приятно с нея, въпреки че в импулсивността си Хедър рядко се интересуваше от мнението ѝ. Можеше да се събуди посред нощ, да се запали от някоя туристическа реклама за Бразилия и докато Ивън спи, да промени екскурзията, която двете са планирали месеци наред. Една вечер Хедър влезе в апартамента и показа с широк жест всички мебели, които дълго бяха избирали.
– Тези неща не стоят добре – заяви. – Диванът трябва да се махне.
Въпросният диван бе от кървавочервен мохер, изработен по поръчка, и струваше няколко хиляди долара. На Ивън почти ѝ прилоша при мисълта за това прахосничество, но в същото време се радваше, че се е освободила от ограниченията, които я бяха потискали цял живот. Хедър поръча цяло ново обзавеждане за дневната, но предупреди да изчакат, предвиждайки, че може да размисли в последния момент. Ивън много се смя, когато научи.