6.
Джорджия – 17 януари 2008 година
Тим видя първия от телевизионните клипове на Хал, посветени на Пол и убийството, в понеделник следобед, след като остави гръцките митове и пусна телевизора, за да гледа ранните новини в 17.00. Беше се отказал да гледа местните станции още преди години – там даваха само небивалици, например как куче чихуахуа ловува омари или как образът на Исус се появил върху печена филия с кашкавал – но сега бе въодушевен, че участва в актуалните събития. На тази възраст беше свикнал да се чувства незначителен.
Делото, заведено от Пол, бе водеща новина от няколко дни и сега Хал отвръщаше на удара. Тим смаяно изгледа клипа. Едно листче, което беше почти унищожено от влагата в мазето му, бе представено едва ли не като свещено писание. Камерата даде страничен план на полицейския доклад, сетне последователно фокусира заглавието – „Шерифство на окръг Грийнуд“, датата и накрая, името „Пол Янис“ в графата „Свидетел“. Думите, казани навремето от Пол, постепенно потъмняха и бавно се издигнаха от страницата, докато строг женски глас питаше избирателите дали искат да имат лъжец за кмет. Тази вечер клипът бе показан няколко минути по-късно като част от новините. Тим отмести поглед от телевизора с неприятно чувство. В клипа нямаше нищо невярно. Но все още имаше усещането, че нещо не е както трябва.
Все още размишляваше над това, когато, опакован с вълнено палто и с филцова шапка на главата, надникна през стъклото на входната врата. Беемвето спря отпред. Той отключи и излезе.
– Само четири пресечки са – каза на Ивън, докато си слагаше колана, – но новите съседи не си чистят тротоарите. Стар съм вече за алпинистки изпълнения.
Миналата седмица беше паднал дълбок сняг, за първи път от две-три години. В детството му през зимата температурата се задържаше с дни наред под минус двайсет, а при всяко затопляне имаше силни снеговалежи. Вече не беше така. Веднага след като снежинките спряха да се сипят, младата Дори Шърман от отсрещната къща изведе малкия си син, за да му покаже преспите, каквито досега не беше виждал.
Ивън го попита за още подробности за жената, при която отиваха.
– Няма нищо особено – отговори Тим. – Джорджия Лазопулос. Сега Джорджия Клеон. Навремето с Пол бяха гаджета. Баща ѝ беше свещеник в „Свети Димитър“.
– Гръцките свещеници женят ли се?
– Да, при православните е така. Но само преди да бъдат ръкоположени. Понякога това удължава престоя им в семинарията.
– Там, откъдето идвам, повечето деца на свещеници бяха луди.
– Джорджия беше добро момиче, доколкото си спомням. Искрена. Чете ли доклада, който ти пратих?
– Опитах се. Но на факса почти нищо не можах да разчета.
– При първоначалните разпити била доста приказлива. Казала, че Дита и Пол се скарали в деня на убийството. Нали такова нещо искаше да намеря?
– Да. Защо е разказала това на полицията? Защото ѝ се е сторило странно?
– По-скоро не. Накарали я да разкаже всичко, което си спомня, и тя така направила. Дори казала колко сладки е изяла. Все пак реших, че ще е полезно да поговорим с нея. Нали ми плащате на час, опитвам се да си изработя хонорара.
Ивън го плесна по ръката и той се засмя.
– Завий тук – каза ѝ след малко.
Джорджия живееше в същата едноетажна постройка, която бяха купили с бившия си съпруг. Джими Клеон бе нейната утеха след Пол – беше приказлив и симпатичен, но пристрастен към наркотиците, и тя научи за това едва след като среброто от сватбата изчезна скоро след медения им месец. Поне такива бяха слуховете. Тъй като Джорджия беше дъщеря на свещеника, всички говореха за нея.
Когато го отстранили от „Свети Димитър“, баща ѝ изгубил свещеническото жилище и се преместил при нея. Отец Ник започнал да се държи странно. Заради мозъчен тумор, доколкото си спомняше Тим. Оперирали го и му спасили живота, но той така и не успял да се възстанови. Освен това получил и инсулт. Майка ѝ била починала, докато тя е била в гимназията, затова сега Джорджия трябваше да се грижи сама за смахнатия си стар баща – съдба, която Тим се надяваше да спести на дъщерите си, въпреки че постоянно го канеха да се премести при тях в Сиатъл.
– Тя знае ли, че ще дойда? – попита Ивън, когато спря беемвето.
Тим ѝ показа едно място по-напред по улицата, където можеше да се намести в черните коловози, оставени от друга кола. В този квартал паркирането в снега беше рисковано. Снегорините никога не стигаха до малките улички и местните жители с часове разриваха местата за колите си, като ги ограждаха със столове или с оранжевите конуси, откраднати от пътните работници. Последното сбиване, в което Тим бе участвал – преди повече от четирийсет години – беше с някакъв кретен, който едва го изчака да прибере лопатата и се навря на мястото му за паркиране. Сега часът бе три и половина и все още имаше достатъчно места, докато хората бяха на работа.