– Мина време, не си спомням много – каза тя. – Знаеш как е. Споменът за събитието остава. Колко често се случва да разговаряш с някое момиче и само след няколко часа някой да я убие? Но за останалото, кой знае? Колко мина от тогава? Двайсет и пет години поне.
– Разбира се – съгласи се Тим. – Но паметта е странно нещо. Може да попиташ например някоя жена: „Спомняш ли си каква рокля носеше тогава?“ И тя си спомня.
– Аз си спомням – обяви жената и за първи път, откакто бяха дошли, се усмихна. – Носех тънка синя памучна лятна рокля. И доста добре ми стоеше.
Разсмя се и тялото ѝ потъна в дивана. За момент изглеждаше доволна от себе си.
– Вярвам ти – каза Тим.
Седнала до Джорджия, Ивън водеше записки. По нейни наблюдения повечето детективи, разследващи убийства, не бяха много обиграни във воденето на разпити. Влизаха в стаята и задаваха няколко въпроса с извърнато настрани лице, чакайки момента да кажат: „Не ме лъжи. Ако не кажеш истината, отиваш зад решетките.“ Тим обаче бе честен и любезен. С него човек имаше чувството, че говори с някой добър дядо, седнал на люлеещ се стол на верандата си.
– Ще ти кажа още нещо, което си спомням – продължи Джорджия. – Може да не те интересува, но когато гледах клипа, в който се твърди, че Пол е излъгал полицията, се сетих. Точно това ми каза той онази вечер. Каза, че щял да ходи с Кас на крайбрежната. Не знам дали наистина са се видели, но такъв му беше планът.
– Има ли причина да си го спомняте толкова ясно? – попита Ивън.
Джорджия се обърна към нея. Очевидно приемаше въпроса ѝ като предизвикателство.
– Да, има. Защото много ме изненада. Беше неделя вечер и татко винаги ходеше в „Мъжкия клуб“. Така оставах сама вкъщи. Като всички мъже Пол не пропускаше да се възползва от това.
Жената кимна важно, сякаш е поставила Ивън на място, както всъщност си беше. Зад нея Тим погледна Ивън със сините си очи.
– Пол каза ли защо ще се виждат? – поде отново той.
– Мога само да гадая. Мисля, че искаше да говори с Кас за Дита. Двамата се караха заради нея поне веднъж седмично. Опасяваше се, че брат му ще се ожени за нея и така ще разбие семейството.
Ивън се замисли за детайлите. Нещата не изглеждаха толкова зле, колкото се беше опасявала. Може би Пол се беше срещнал с Кас на крайбрежната и бе измислил някакъв план. Но единият от тях, а може би и двамата, си беше тръгнал след това, за да убие Дита.
– Не искам да си мислите, че съм на страната на Пол – продължи Джорджия. – Не съм. Той се отнесе с мен като подлец. Нали знаете как казват някои жени:
„Отне най-хубавите години от живота ми.“ И той наистина ми ги отне. След като завърши право, аз се оказах кварталното момиче, което не беше достойно за него. А в онези години имах десетки обожатели. Как само изглеждах! Все още ми е болно. Но ще бъда честна. Винаги гласувам за него. Сигурно и този път ще го направя.
Тя се вгледа за момент в ръцете си, сякаш върху тях можеше да прочете смисъла на това, което току-що каза.
Човек може да бъде заслепен от любов и никога да не се съвземе, даде си сметка Ивън. Най-силното влюбване в нейния живот бе преди близо десет години, в Дорийн. Преживяха шест прекрасни месеца заедно, преди на Дорийн да ѝ открият рак, и още година и половина, в която Ивън се опитваше да облекчи страданията ѝ. Смъртта на приятелката ѝ я сломи, отчасти защото нормалните им отношения не бяха продължили достатъчно дълго, за да проличи как би могла да се развие връзката им. Ивън се чудеше дали и тя като Джорджия не е успяла да се отърси от мъката по непостигнатото щастие. Хората не смятаха, че любовта е в състояние да провали нечий живот. Но може би беше. Това бе ново хрумване за нея и тя се почувства като затисната под самото бреме на тази идея.
– Да се върнем на пикника – каза Тим. – Има ли нещо по-специално, свързано с Пол, което се е запечатало в спомените ти от онзи ден?
– Спомням си, че се блъсна в София Михалис. От начина, по който говореха, усетих, че става нещо. Когато скъса с мен, обясни, че било заради обвиненията срещу Кас. Каза, че бил твърде объркан от случващото се. Обаче само след шест месеца се ожени за София. Тогава не изглеждаше объркан.
– Спомняш ли си нещо, случило се между него и Дита?
Тя тръсна глава, но не стана ясно дали не си спомня, или просто е твърде разсеяна от мисълта за Пол и София.
– Според един от полицаите, които са те разпитвали, си казала, че Пол е говорил за кратко с Дита.