– Щях да забележа. Ходехме от девет години и бях сигурна, че ще се омъжа за този човек. Разбира се, след убийството на Дита се виждахме по-рядко. След като започна работа, той най-после се беше решил да се изнесе от къщата на родителите си и търсеше апартаменти, но когато обвиниха Кас, съсредоточи цялото си внимание върху това и в крайна сметка скъсахме.
– Това означава ли, че е можело да не забележите? – уточни Ивън.
Джорджия отново се завъртя към нея и пак се сопна:
– Означава, че го виждах по-рядко. Но пак се виждахме. И щях да забележа. Всеки знае, че цялата спалня е била в кръв. Както казах, той мразеше Дита. Не съм толкова тъпа, че да не направя връзката.
Ивън прие отговора ѝ, без да възрази, но знаеше, че тези предположения в минало време винаги са безсмислени. Ако любимият мъж ѝ е казал, че се е порязал, докато е оправял оградата на родителите си, тя би го приела, без да се замисля. Сега обаче жената бе твърде докачлива, затова Ивън не искаше да спори. Отново погледна бележника си и попита:
– Пол с дясната ръка ли си служи?
– Предимно.
– Как „предимно“?
– Кас е левичар. Пише с лявата ръка, храни се с лявата ръка. При Пол е обратно. Преди години, когато го забелязах, се запитах дали това означава, че не са съвсем еднакви, но явно се случва при много близнаци. Когато са били малки обаче, както казах, те са мразели да се различават, затова понякога се хранели и двамата с лявата ръка, друг път – с дясната. Затова бяха еднакво сръчни и с двете ръце.
– И с лявата, и с дясната?
– Да. Например, когато започнаха да играят тенис в гимназията, отначало местеха ракетата от едната в другата ръка, удряха форхенд и от двете страни. Треньорът обаче ги спря. Пол играеше с дясната, а Кас с лявата. Поотделно бяха достатъчно силни играчи, но заедно никой не можеше да ги бие, защото всеки знаеше точно какво замисля другият. Две години подред бяха щатски шампиони. Това е голяма гордост тук. Две градски момчета да победят всички ония богаташчета от клубовете в предградията. Писаха за тях в „Трибюн“. Имаше една такава смешна история.
Жената се облегна назад и се усмихна развеселена от спомена.
– Участвали веднъж в един от онези турнири с размяна на домакинството, в петък и събота, срещу една гимназия в окръг Грийнуд и на последния единичен мач на Кас втория ден другото момче се нахвърлило върху него с ракетата, като закрещяло: „Вчера преглътнах, че ме победи, но да идваш днес и да ме биеш с лявата ръка, това е подигравка!“
Тримата се разсмяха. Но дори в тази ведра атмосфера Ивън забеляза някакво безпокойство в изражението на Тим.
– Кас носеше голям пръстен на дясната ръка, нали? – попита той.
– О, да – отговори Джорджия. – Беше един от онези абсолвентски пръстени от колежа „Ийстън“, които двамата с Пол си бяха купили за дипломирането.
Възрастният детектив кимна, но стискаше замислено устни. Ивън се досети какво се пита: как са могли да осъдят левичар за убийство, извършено от десничар?
Тя отпи глътка вода от чашата си и се приготви да си тръгват. Двамата благодариха на Джорджия за отделеното време.
– Адвокатите може да ви се обадят – предупреди Ивън.
Джорджия пак реагира остро:
– Как ли пък не. Нямам намерение това да ми се превръща в професия. Тим се обади. Съгласих се да говорим от уважение към него. Каза, че шефката му също трябвало да дойде, и на това се съгласих. Но не смятам да повтарям всичко четирийсет пъти пред цяла пасмина адвокати. И със сигурност няма да говоря пред репортери. Те пишат каквото искат да си казал. Това е последният път, когато говоря за тая работа.
Тим се намеси, опита се да я успокои:
– Засега нищо не се знае със сигурност. Всичко може да отшуми за две седмици. Но ако се стигне до съда, няма начин да не се замесиш мъничко. Все пак си била гадже на Пол. Няма човек, който да го е познавал по-добре от теб по онова време. Трябва да разбереш, че си важна.
Тим си разбираше от работата, помисли си Ивън. Самата тя още не можеше да преодолее сковаността при общуване с непознати. Той обаче знаеше как да успокои Джорджия. „Ти си важна.“
Все пак не успя да я убеди съвсем.
– Не съм сигурна…
За секунда и тримата замълчаха.
– Имам едно предложение – каза след малко Тим. – Мога да взема фотоапарата си, нося го тук, в палтото. Може да прави клипчета. Ще запиша как отговаряш на някои въпроси. И това ще е всичко. Поне доколкото зависи от нас. Ако някой друг ти прати призовка, ще трябва да се явиш, но за момента няма да се налага да говориш повече. Ще казваш на адвокатите и репортерите, или който друг дойде, че нямаш какво повече да кажеш.