– Знам, че е било отдавна, но съжалявам за Кейт, Тим. Сигурна съм, че все още ти е тежко.
Той отново кимна, по същия скован начин:
– Така е. Болката не отминава. Минаха повече от трийсет и пет години. Досега Кейти можеше да е починала от бог знае какво или да е погребала някое от своите деца. Човек приема случилото се. Но знаеш, че животът е прогорил тази рана в сърцето ти и тя никога няма да заздравее.
Тим с усилие слезе от колата и замятайки болния си крак, тръгна към къщата. Хладнокръвието започваше да го напуска. Когато стигна до входната врата, цялата тежест на годините сякаш затисна плещите му.
Той седна в дневната, все още е палтото, и отпусна широките си длани върху коленете; нямаше желание за нищо. Не изпадаше често в това състояние. Всеки има поводи да бъде тъжен, особено когато си стигнал до такава възраст и вече се прокрадва мисълта, че краят не е далеч. В живота му обаче имаше моменти, когато мъката го парализираше – като гъсто лепило, в което е затънал. Като по-млад в такива случаи се напиваше. Сега ги преодоляваше, като си говореше сам.
Когато се беше родил, семейството му, общо петима души, живееха в едностайно жилище на третия етаж, без асансьор, на около километър и половина от тук. Той беше не планираното бебе, дошло на белия свят осем години след брат си и десет след сестра си. Майка му, крехка женица с вечно течащ нос, изглеждаше отчаяна от живота. Баща му бе този, който крепеше семейството. Беше едър мъж (по-едър, отколкото Тим по-късно) и не говореше, а по-скоро ревеше. Той величаеше живота и особено децата и съпругата си. Когато се прибираше вкъщи, Тим винаги страшно му се радваше.
Когато бе на шест, баща му, който работеше в едно депо на „Чикаго ънд Норт Уестърн“, падна между два вагона и загина. Според това, което му разказаха години по-късно, бил прерязан на две. Майка му не беше на себе си, съсипана от смъртта на съпруга си. Сестрата на Тим, тогава шестнайсетгодишна, ги напусна, а брат му отиде да живее при леля им. Но едва шестгодишен, палав и потиснат от загубата на баща си, Тим се оказа твърде тежко бреме за роднините, затова майка му го остави с един кафяв лакиран куфар в сиропиталището „Сейнт Мери“, като му каза, че скоро ще дойде да го вземе. Така и не дойде. Цяла година той заспиваше разплакан.
Повечето му приятели в морската пехота, които имаха католическо възпитание, ругаеха монахините и се оплакваха как ги биели с линийка през пръстите. Представяха ги като фригидни, сексуално незадоволени кучки, неспособни да намерят щастие нито във връзката с мъж, нито в брака с Бога. Но сестрите и братята от „Сейнт Мери“, които се грижеха за Тим – макар че дори не беше католик – спасиха живота му. Бяха мили и вярваха безрезервно в добротата и способностите на всяко дете. Дори тогава, тъгуващ за майка си и баща си, той съзнаваше, че тук му е по-добре. Започна да свири на тромбон. Инструментът му бе подарък от сестра Алойзиъс и Тим скоро стана добър.
– Това свирене, моето момче, ще те изкара от тук.
Наистина, тромбонът го вкара в оркестъра на Морската пехота, а това на свой ред му осигури място в Градския колеж.
Беше на двайсет и четири и вечер свиреше в джазклубовете, когато един ден случайно се размина с майка си, натоварена с пазарски торби. Той не ѝ се обади, но я проследи до един жилищен блок. Тя влезе и вратата се затвори, преди Тим да успее да се промъкне, но от улицата забеляза, че един прозорец на четвъртия етаж светна. После някакъв човек излезе и Тим се качи.
Майка му стоеше на вратата и го гледаше втренчено. Изведнъж носът ѝ почервеня, тя закри очите си с престилката и заплака.
– О, Тим! Тим, не знаех какво да правя.
Чу се детски глас и едно момиченце на около десет застана до майка си и изгледа сърдито непознатия гост. Майка му го покани. Смутен, Тим отказа, но преди да си тръгне, попита за брат си и сестра си. От Алис нямаше новини – Тим беше около четирийсетте, когато най-сетне я намери – а брат му, точно като него, бе влязъл в армията. При следващото си идване в града Джордж издири Тим.
– Опитах се да я убедя, че трябва да отидем да те видим, но тя не искаше да чуе – рече смутено Джордж, едър мъж с ръста на баща им. – Боях се, че ако настоявам, ще престане да идва да вижда и мен.
Истината беше жестока, но Тим разбираше. Прегърна брат си и от тогава не спряха да поддържат връзка. Джордж се обаждаше всяка седмина, независимо къде по света се намираше, и всяко лято ходеха за риба в Баундъри Уотърс – мястото, където за първи път бяха отишли с баща си. След време започнаха да водят синовете и дъщерите си. Джордж вече не беше между живите – почина от рак преди шест години в Лагуна Бийч.