Когато се върна на бюрото си, Ивън телефонира в лабораторията на Явем, после свърши останалата работа, която се бе натрупала, докато я нямаше – главно във връзка със сделката „Йор Хоум“. Частните детективи на Зет-Пи бяха открили, че преди няколко десетки години на парцела в Индианаполис е имало малка фабрика за бои, което обясняваше информацията, дочута от Тим, докато следеше Дикстра. Поне засега сондажите не бяха открили замърсяване на почвата. Дикстра се беше престорил на възмутен и бе настоял Хал да подпише предварителния договор още тази седмица или да се откаже от сделката. Хал все още нямаше основание да поиска намаляване на цената. Зет-Пи трябваше да плати 550 милиона долара, от тях 400 милиона – в брой, и тези средства да бъдат кръстосано обезпечени с акции от търговските центрове. В резултат шефът ѝ привикваше Ивън в кабинета си по пет пъти на ден и я караше да докладва буквално за всеки нов сондаж, който се правеше.
Тя си тръгна от офиса чак след осем. Докато чакаше беемвето ѝ да се издигне от автоматизирания подземен гараж, набра номера на Хедър. Получи текстово съобщение: „Работя до късно. Кикимор.“ Това беше кодирано за Крейгмор, прекалено взискателния клиент.
Апартаментът им се намираше в един нов блок – трийсет етажа стъкло. Бяха го избрали заедно, макар че Ивън плащаше всичко – Хедър харчеше на практика всеки долар, който тя носеше вкъщи. Освен това бе обзавела апартамента – вече два пъти – в същия разточителен елегантен стил, в който се обличаше. Една цяла стена с изглед към реката беше остъклена, а мебелировката налагаше жилището да бъде винаги идеално подредено, за да се постигне желаният ефект.
Беше красиво по безупречния начин, по който Хедър бе красива, но Ивън не можеше да се почувства у дома си. Лично тя предпочиташе меки кресла и някой и друг мръсен чорап сред разхвърлени на пода списания. Чувстваше се още по-некомфортно, когато останеше сама.
Слезе на долния етаж и потренира около час, после, още по екип, пусна спортния канал и хапна диетично. Както обикновено мислеше за работата. Беше впечатлена от клипа с Джорджия и си помисли, че с интуицията си, която често му служеше добре в бизнеса, Хал може би все пак е напипал истината.
Постепенно обаче един по-важен въпрос се прокрадна в съзнанието ѝ. Не можеше човек с богат полицейски опит като нея вечно да се преструва на наивен. Преди няколко седмици, когато се връщаха от сватбата на Франсис и Нела, за първи път започна да я измъчва една мрачна мисъл. Напоследък Хедър твърде често се отзоваваше на спешни повиквания от страна на Том Крейгмор, твърде често стоеше до късно през нощта при него и всеки път се връщаше подозрително ухаеща като току-що излязла от банята. Ивън отдавна трябваше да се досети, че тя спи с Том.
Още в първите дни от запознанството им Хедър бе признала, че от време на време, когато няма връзка с друга жена, спи с мъже. Тя беше доста неориентирана и си мислеше, че го прави, за да затвърди отношенията си с клиента. Но Ивън не можеше да се преструва повече, че това не се случва.
Любовта бе най-великото нещо на земята. Но, изглежда, че почти винаги се изкривяваше или износваше с времето. Така ли беше наистина? Възможно ли беше това чувство, за което всеки мечтаеше, в което всеки вярваше и възпяваше, да не води към нищо добро, а, напротив – към най-мрачните дълбини на душата, към жестоки битки и разбити сърца, разкъсващи се от болка, по-силна, отколкото ако бяха посечени с брадва? Това ли бе истината за любовта? Това ли бе най-сигурният начин да намразиш някого?
В десет Ивън вече бе в леглото и заспа с книга за Санди Коуфакс върху гърдите си. Събуди се около полунощ и изгаси лампата. Два часа по-късно, когато дойде Хедър, пак се разсъни. Приятелката ѝ явно беше пияна, защото затрополи в банята, събаряйки разни неща – металната купа до мивката и доколкото можеше да се прецени от шума, разни тоалетни принадлежности. В тъмното Ивън каза „Здравей“ и посегна към ключа на лампата.
Хедър стоеше като вцепенена, с ръка върху гърдите и разширени от уплаха очи. Беше гола, красива, висока, стройна.
– Леле, как ме стресна! Мислех, че спиш.
– Нещо не мога. Неспокойна съм. Как мина вечерта?
– Не мога да разбера дали Том е невероятен сладур, или абсолютен кретен.
„А как се чука?“ – идеше ѝ да я пита. Преди година Ивън би го направила. Гневът обаче вече не напираше в нея, готов да избухне. Вместо това искаше да изпита силата на натрупаната в сърцето ѝ обида.