– Не мога повече така.
Отначало реши, че си го е помислила, но в този момент Хедър застина неподвижно с горнище на пижама в едната ръка над отвореното чекмедже на гардероба „Еймс“.
– Какво не можеш повече?
– Да те гледам как се прибираш пияна, след като си дала на някой мъж да те опипва, чука или бог знае какво друго.
– Ох, я стига!
– Това трябва аз да го кажа.
– Искам да кажа – заяви Хедър, като веднага се просълзи, – че не знаеш какво приказваш. Не можеш да ме обвиняваш.
Ивън замълча за няколко секунди.
– Ти на практика сама си ми го признавала на няколко пъти, когато си била надрусана. Бяхме в същото това легло, когато те попитах къде си била, и ти отговори: „Няма значение“. Колко пъти се повтаряше? Омръзна ми да се преструвам, че не знам какво става.
– Ох, наистина няма значение!
Ивън очакваше този отговор. Спомняше си какво говореше Хедър за случайните си авантюри с мъже. Твърдеше, че им се надсмива, и може би наистина беше така. Искала да им покаже, че не могат да я имат, че не я впечатляват. Но това не означаваше, че тези срещи не са важни за нея. Просто бяха важни по различен начин, а не както когато лежеше в прегръдките на Ивън. Това бе голямо разочарование, но какво да очаква от Хедър? В секса всеки преживяваше разочарования, или поне не намираше онова, за което копнееше в най-съкровените си мечти. Но каквото и да означаваше това поведение за Хедър, то имаше значение за Ивън. Това беше единственият проблем. Тя отново го каза на приятелката си.
– Да не искаш да престана да се виждам с мъжете, с които работя? – попита Хедър. Прекоси стаята и заръкомаха разпалено. – Това ли искаш? Добре, ще го направя. Това са някакви лесбийски глупости, но добре, няма да излизам с хора, които не ме привличат.
– Не мисля, че ще престанеш. Мисля, че е важно за теб. Сигурно сама не разбираш защо, но няма да спреш. Обаче това ме наранява, затова ние трябва да спрем.
– Обичам те – каза Хедър. – И ти също ме обичаш.
Ивън осъзна колко отдавна е назрявала тази криза, колко добре е обмислила всичко и е планирала действията си.
– Сега ще отида да спя при Джанет. Ще остана там няколко нощи. Искам до края на седмицата да се махнеш оттук.
Хедър изпадна в истерия. Заплака безутешно. Носът ѝ потече. Красивата ѝ външност сякаш я напусна. Замаяна от алкохола, беше забравила да свали грима си и сега той потече на тъмни струйки.
– Не мога да отида другаде. Добре ми е да живея тук. Това е моят дом. Обичам те. Моля те. Ще се променя. Ребека познава един психоаналитик. Ще се променя. Кълна се, че ще се променя. Моля те!
Запълзя на колене към Ивън с разперени ръце. Сцената беше сърцераздирателна отчасти защото Ивън се наслаждаваше на унижението ѝ. Сега Хедър също страдаше, беше почти съсипана. Допълзя до леглото и се вкопчи в крака на Ивън. „Обичам те! – повтаряше. – Моля те!“ Ивън също заплака.
И друг път бяха имали такива сцени, макар и по различни поводи. Винаги играеха едни и същи роли: Ивън – ядосана, Хедър – унизена. Ивън заплашваше, Хедър се разкайваше. Накрая решаваха да започнат отначало с надеждата, че този път ще потръгне по-добре.
В надеждата винаги имаше нещо окриляващо. В отношенията с хората, които обичаше, Ивън винаги се вкопчваше отчаяно в надеждата. Сега обаче разбираше, че губи оптимизма си. Драмата, в която участваха – обичам те, мразя те, желая те, не те искам – щеше отново да започне и пак да ги доведе до сегашното положение. С помощта на опитни терапевти Ивън вече достатъчно се познаваше, за да осъзнае, че това също е част от нея – да обича някого, който никога няма да я приеме напълно и за когото никога няма да бъде достатъчно добра. Такива бяха убежденията на старата Ивън – че човек е предварително програмиран. И за да се отърси от това, трябваше да се пребори със себе си. Чувстваше, че трябва да задържи старата Ивън – или Диди – на леглото и да се издигне над нея като безплътните духове, излитащи от телата на мъртъвците в архивните филми. Трябваше да положи почти физическо усилие. Но знаеше, че е правилно. Знаеше, че е необходимо да го направи. Ивън искаше да бъде щастлива и щастието ѝ зависеше само от нея.
Десет минути бяха достатъчни, за да събере нещата си, да се облече и да се махне от апартамента, от пискливото вайкане на Хедър. Поседя в колата в подземния гараж, докато се успокои достатъчно, за да шофира. Толкова труден път бе извървяла, докато осъзнае какво иска – и то ѝ се беше сторило плашещо, срамно и най-лошото, несвойствено. В миналото мразеше да бъде различна, да се чувства различна и да приеме различието като начин на живот. Но го беше направила. А сега, на петдесет, осъзнаваше нещо друго, нещо много по-жестоко – че може би никога не е обичала, не и по онзи необременен, траен начин, на който се бе надявала. Така в три през нощта Ивън седеше в тъмния гараж.