Янис криеше нещо. Това беше основният проблем. Човек можеше да ругае медиите и законите за финансиране на партиите, да твърди, че всички политици са мошеници, и в деветдесет процента от случаите щеше да е прав, но големите истини, жестоките истини за кандидатите често лъсваха по време на кампания. Това бе като да правиш мозъчна операция с пневматичен чук. Но с всеки изминал ден ставаше все по-ясно, че Янис премълчава нещо.
– Има ли още нещо? – попита Крули.
– Какво имаш предвид?
– Стига, Пол. Да ти приличам на ясновидец? Не ме карай да налучквам правилния въпрос. Ти знаеш кое ще потопи кораба. Потъва ли този кораб?
– Не. – Янис бавно се обърна към Марк. Погледна го с онези тайнствени гръцки очи, толкова тъмни, че не можеш да прозреш в тях. – Искаш ли да го чуеш ясно от моята уста?
За секунда Крули се поколеба.
– Да – отговори след малко.
– Не съм убил Дита Кронон. Нямам нищо общо с това.
Добрият политик винаги е и добър актьор, затова Крули беше свикнал да приема всичко с известни резерви. Познаваше един човек, когото Клинтън повикал в едно тихо ъгълче на Белия дом, за да го увери на четири очи, че никога не е желал сексуално Моника Люински. Крули обаче се отнасяше с особена симпатия към Пол – вярваше му и сега изпита облекчение.
– Брат ми мисли, че трябва да се откажем от делото – каза Пол.
– Мамка му – изруга Крули. – Не можеш да прекратиш делото. Това ще е катастрофа. Ще излезе като признание, че си виновен.
– Не съм казал, че съм съгласен с него, Марк. Но разбирам доводите му. В безизходно положение сме, освен ако не се съгласим на теста и не ударим печалбата. Но шансът е едно на двеста да не успеем. Тогава още повече ще загазим. Извинявай, но изобщо не трябваше да ви слушам.
– Добре. Аз съм виновен. Щом искаш, така да бъде. Но сега не можеш да се откажеш. Ако прекратиш делото, напускам.
Янис наведе глава и го изгледа заплашително.
– Това заплаха ли е?
– Приеми го както искаш. Трябва да изиграем картите си в съда и да се надяваме. Може Ландс да забрани изявленията във връзка с делото и да задължи Хал да спре клиповете.
– Няма да го направи. Ако бях съдия, и аз не бих го направил. Не можеш да позволиш на политик да заведе дело и да затвориш устата на критиците му. А Дюбоа Ландс е добър юрист. Работил съм с него.
– Не знаех – измърмори Крули. – Защо не ми каза по-рано?
– Защото е дълга история.
Бяха стигнали до клуб „Метрополитън“ и Янис отвори вратата. Но преди да влезе, потупа Крули по рамото и се усмихна – за първи път, откакто се бяха качили в колата. Усмивката му беше искрена.
– Горе главата, Марк. Днес е прекрасен ден.
– Така ли?
– Брат ми излиза от затвора. – Той погледна часовника си. – Дори вече е излязъл.
В осем и половина надзирателите вероятно са снели отпечатъци на Кас в административния център, за да са сигурни, че пускат правилния човек; после са му дали да облече старите дънки и горнището на анцуг, с които се беше явил в затвора. „Хилкрест“ приличаше на ранчо от каубойски филм, заобиколено от ниска бяла ограда. Дори нямаше бодлива тел. Наричаха го „Лагера на честта“, имайки предвид, че сред затворниците няма някой, който да не е осъзнал, че ще лежи при много по-тежки условия, ако се опита да избяга и го хванат. Тази сутрин надзирателите бяха дръпнали резетата на врата В, която се отваряше само при освобождаване на затворници или при доставки със съчленени камиони. И Кас бе излязъл сам. София беше тръгнала още в шест, за да го прибере.
Ким и Марти, стажантите, вече чакаха под зелената тента на клуба. Ледът и снегът отпреди седмица се бяха превърнали в черна киша, която се беше спекла от лугата на няколко купчинки, все още вкопчени в цимента с упоритостта на живи същества. Колко сол можеха да понесат тези тротоари, преди да се разядат и да се наложи да се подменят, запита се Пол. Досега никога не се беше замислял за това, но когато станеше кмет, това щеше да е една от грижите му. Всеки винт и гайка в Тройния град щеше да бъде негова отговорност.
Телефонът му завибрира точно когато стигна до двамата си сътрудници. Звъняха му на частния, не на взетия специално за кампанията. Помисли, че може да е Беата, която вече веднъж му звъня, но той не намери достатъчно уединено място, за да поговорят поверително. Номерът беше скрит.
– Пол Янис.
– Сигурен ли си? – отговори брат му.
Двамата се разсмяха като седмокласници на някоя идиотска шега. Брат му се обаждаше от телефона на София, чийто номер бе закодиран, за да може да телефонира на пациентите си, когато реши. Близнаците не се бяха чували по телефона бог знае от колко отдавна – за последен път може би преди двайсет години, когато почина баща им. Разговорите в затвора се записваха, затова предпочитаха да разговарят лице в лице.