И ето я сега, заместник-директор по сигурността на голяма акционерна компания. Но най-изненадващото в новата ѝ длъжност бе колко много ѝ харесваше. Хедър, която имаше добра преценка за всеки, много точно я анализира една вечер, като каза:
– Ти си от онези хора, които обичат да работят.
Съвсем вярно, но имаше голямо предизвикателство да се грижиш за сигурността на компания, притежаваща двеста четирийсет и шест мола и търговски центъра в трийсет и пет щата, е над три хиляди служители. Проблемите, с които се сблъскваше, бяха същите, с които трябва да се справя началник на квартално полицейско управление, но с много по-малко власт. Всеки ден над някоя от собственостите им се извършваше тежко престъпление: крупни сделки е наркотици, отвличане на камиони, престрелки. Най-много се боеше от терористични действия, защото атентаторите можеха да привлекат вниманието, като взривят например някой мол по време на коледното пазаруване. Над две хиляди охранители обикаляха из обектите на фирмата, като повечето бяха наети от външни фирми, но автоматично се превръщаха в неин проблем, ако започнеха да крадат от наемателите или (като един изверг) изнасилеха някого в съблекалнята на някой магазин за дрехи. Всеки ден получаваше доклади за улична агресия по паркингите, вандализъм, хлапета, заснети от охранителните камери, докато пушат трева, падания по стълбите или някое шестгодишно дете, чийто ръкав се е защипал в ескалатора. Кой би помислил, че на толкова много протестни групи ще им се прииска да изразяват позициите си в местния мол? И към всичко това се прибавяха вътрешните проблеми, като компютърната сигурност и разследването на удивителен брой нарушения на собствените служители на фирмата, от сексуален тормоз до един тип в Денвър, който припечелвал, като вземал такса за част от фирмения паркинг по време на мачове на стадиона „Майл Хай“. Да споменаваме исковете за обезщетение, заради които беше под постоянен натиск от адвокатите. Често оставаше в кабинета си до десет вечерта, а на другата сутрин идваше в седем, като дори нямаше време да си почине.
Работният ѝ ден, разбира се, често се удължаваше с часове, през които трябваше да слуша Хал. Явно един такъв сеанс тъкмо щеше да започне. Стройната му секретарка Шарайз, се показа на вратата, за да ѝ каже веднага да се яви при шефа. Той седеше на бежовия кадифен диван до прозорците в кабинета до възрастната си леля Тери. Кафявите му очи с тъмни кръгове, заради които понякога приличаха на дупки, гледаха отчаяно.
– Леля Тери е дошла да ме мъмри заради споровете ни с Пол Янис.
Ивън познаваше старицата, откакто бе дошла да работи във фирмата. Тери нямаше собствени деца и беше много привързана към племенника си, а сега, когато и двамата му родители бяха починали, Хал се чуваше с нея поне веднъж дневно, като често водеше маратонски разговори, заради които закъсняваше за заседания или конферентни обаждания. Ивън се възхищаваше на възрастната жена, макар често да ѝ се струваше, че Тери е станала пленница на собствената си скандалност – стара мома с остър език, свикнала да проправя с лакти пътя си в живота, превърнала се в бледа сянка на дръзката безсрамница, каквато всички очакват Да бъде. На Хал му доставяше голямо удоволствие да разказва приключенията им заедно. Веднъж например Тери го завела да скача с бънджи без знанието на родителите му, когато бил на шестнайсет – твърдеше, че буквално го блъснала от ръба на моста; друг път го завела да види монумента на планината Ръшмор, като лично пилотирала самолета малко след като взела пилотския си лиценз. Хал обожаваше да разпространява легенди за нея, като разказваше за мъжете, които е напила, докато паднат под масата – започвайки от него – или за навика ѝ непринудено да обявява на семейната маса, че другата седмица ще си направи разходка, обикновено до Манхатън или Маями, за да се изчука с някого. Бе имала няколко сериозни връзки, никой не беше успял да я изтърпи.