– Рискувай и го разобличи – каза Кас.
След толкова години в „Хилкрест“ и двамата знаеха, че човек не трябва да отстъпва пред побойниците. Никога не те оставяха на мира. Трябваше да си твърд. Но да не доносничиш.
На следващия ден Пол подаде искане за отвод на съдия Краутърс заради „нерегламентиран опит за влияние“. Пет-шест души бяха видели как съдията хваща Пол за ръката и го води към кабинета си. Ако се стигнеше до разследване, имаше кой да го подкрепи. Краутърс предпочете да не се занимава, и се оттегли, но през следващите две години колкото пъти Пол заведеше дело в Гражданския съд, то винаги попадаше при някой от съдиите на Туохи, които отсъждаха в полза на ответника. Затова кантората му се отказа от дела в Киндъл и той премести практиката си в съседните окръзи.
И така, докато един ден в кабинета на Пол не дойде специален агент Ивън Милър от ФБР. Тайното федерално разследване „Проект Петрос“ срещу съдиите от Гражданския съд взриви медиите. Ивън Държеше копие от иска на Пол и се интересуваше какъв точно е бил „нерегламентираният опит за влияние“. Преди да ѝ отговори, той изчака до следващото неделно свиждане в „Хилкрест“. Както обикновено, двамата братя бяха на едно мнение: време беше тази гадост да свърши. В понеделник Пол разказа всичко на Ивън и се съгласи да свидетелства. Оказа се, че Краутърс е бил записан, но полицейският информатор, направил записа, починал и това даваше предимство на Шърм. Със спокойния си разказ за заплахата обаче Пол се превърна в символ на всичко хубаво в съдебната система, в ярък контраст с отрепките, каквито бяха останалите свидетели на обвинението. На практика делото бе решено веднага щом той слезе от свидетелското място.
Дюбоа Ландс беше племенник на Шърман Краутърс, син на сестрата на жена му. Майка му бе учителка, но започна да взема наркотици и впоследствие попадна зад решетките – в онези години за чернокожите всяка грешка водеше до още по-дълбоко загъване. Дюбоа бе израснал при Шърм в голямата му къща в колониален стил в Асембли Пойнт и за него чичо му беше идол. Когато Пол влезе в съда, за да свидетелства срещу Краутърс, Ландс седеше на първия ред за посетители и невероятните му сиви очи го пронизваха. Не каза нищо, но Пол се досещаше какво си мисли: „Не трябваше да го правиш. Можеше да кажеш, че вече не си спомняш добре.“ Двамата не размениха нито дума.
Дюбоа беше съдия от пет години. Преди година го бяха назначили в Гражданския съд и председателстваше в същата зала, в която петнайсет години по-рано бе работил чичо му и където сега Пол и Рей Хорган чакаха да започне първото заседание по делото. Залата бе семпла и функционална, подходящо обзаведена, включително с ламперия и нисък квадратен съдийски подиум, и свидетелска скамейка от жълт бук. Кронон и Туули седяха от другата страна на залата, на пейката на ответника. Редът отзад бе зает от репортери и съдебни художници, а зад тях беше пълно с цивилни зрители.
Когато делото срещу Кронон бе разпределено на Дюбоа, Пол заяви, че задължително трябва да поискат отвод на съдията, но Рей се възпротиви категорично. Не искаше да поеме риска да отблъснат чернокожите гласоподаватели, голяма част от които все още симпатизираха на Пол въпреки кандидатурата на Уили Диксън, окръжен съветник от Норт Енд. Освен това Дюбоа имаше безупречна репутация и когато се кандидатира за съдия, Рей беше един от тримата съпредседатели на предизборния му щаб.
Възрастният пристав изкрещя името на делото: „Янис срещу Кронон, номер С-315“. Туули, с проскубана частична перука, първи излезе на подиума и се представи за протокола, преди Рей да докуцука отпред. Адвокатът на Хал започна да обяснява новото си искане, свързано с пръстовите отпечатъци и ДНК теста, но Дюбоа го прекъсна:
– Чел съм материалите, господа. Винаги ги чета.
Той беше известен със сериозното си, дори строго поведение в съда. Тонът му обаче никога не се променяше. Отнасяше се към всеки, който се явеше пред него, цивилизовано и е леко загатнат скептицизъм. Говореше се, че притежава най-подходящото качество за един съдия – решителност. Отсъждаше след сериозно обмисляне на фактите, но без колебание – за разлика от други съдии, които се двоумяха или се опитваха да накарат спорещите страни да се споразумеят дори при банални разногласия.
– Да разгледаме исканията по реда на подаването им – продължи той. – Първо, господин Хорган иска указания за това, какви публични коментари могат да се правят във връзка с делото.
Дюбоа обмисли искането сериозно, но както Пол очакваше, не забрани на никоя от страните да прави изявления извън обичайното задължение на адвокатите да не коментират случая извън съда. Тъй като Пол не се явяваше в качеството на защитник на самия себе си, според съдията било несправедливо да се ограничава, особено в светлината на кампанията. Той се зачуди дали Дюбоа не е решил да го съсипе с любезност.