– Тогава ще го направим във фоайето.
Дюбоа махна с ръка, сякаш казваше: „Както искате.“
– Преди това имам едно предложение за доктор Дикърман.
Мо отново се изправи и излезе напред. Никой не можеше да го обвини в излишна скромност. Съдията предложи той да бъде назначен за вещо лице на съда и двете спорещи страни да си поделят разходите за хонорара му. Дикърман беше световноизвестен експерт, може би най-уважаваният специалист по пръстови отпечатъци в САЩ извън ФБР. Със сигурност никой не би оспорил мнението му. Рей се съгласи веднага, като обсипа съдията с ласкателства за добрата идея. Дюбоа се престори, че не е чул.
– И така, разпореждам всички веществени доказателства, свързани с пръстови отпечатъци, да бъдат предадени на доктор Дикърман – продължи Ландс. – Ако все още са достатъчно запазени, за да имат доказателствена стойност. А сенатор Янис да даде отпечатъци още днес.
– Ами ДНК тестът? – отново попита Туули. Хал явно много настояваше за това изследване.
– Знаете ли, господин Туули, господин Хорган може би има право. Не съм сигурен, че трябва да провеждате тест, за който собственият ви експерт казва, че има много малка вероятност да даде някакъв резултат. Но ще отложа вземането на решение по този въпрос. Ще дам на господин Хорган едноседмичен срок да представи писмено становище по това, а после вие, господин Туули, ще имате една седмица да му отговорите. Дотогава доктор Дикърман би трябвало да има резултати от пръстовите отпечатъци и те също могат да повлияят на решението ми за ДНК. Нека да го обсъдим тогава. Секретар, ако обичате, посочете дата.
– Двайсети февруари, десет часа.
– Тогава ще е следващото заседание – заяви Дюбоа.
На пейката на ищеца Пол се замисли, че и той самият би отсъдил така. Дюбоа беше справедлив, обигран и умерен.
Съдията разпусна заседанието и се изправи, при което всички в залата станаха. От високото си място Дюбоа за първи път погледна Пол. Погледът беше бегъл, но придружен от изражение, средно между гримаса и усмивка. „Виждаш ли?“ – сякаш искаше да каже.
14.
Дикърман – 5 февруари 2008 година
Много години бяха минали, откакто Тим за първи път прекрачи прага на „Храма“, както бе известен Отделът за законност и равноправие към Върховния съд на окръг Киндъл. Построена през петдесетте години, сградата имаше пропорции на средновековен арсенал, с купол, пропускащ бледа светлина в централната ротонда отдолу, където в девет сутринта кипеше трескава дейност. Естествената среда на Тим беше в Централния клон на няколко пресечки от там, където се гледаха криминалните дела. Тук той все още се чувстваше като турист и след като мина през детекторите за метал, помоли един униформен охранител да го заведе до залата на съдия Дюбоа Ландс на четвъртия етаж.
Тим добре познаваше чичото на Дюбоа, но само докато Краутърс беше адвокат. Въпреки това Шърм бе оставил ярко впечатление у него, защото нямаше адвокат на защитата, чиито кръстосани разпити да мрази повече от неговите. Шърм тероризираше свидетелите, като им крещеше, подиграваше им се и ги плашеше, като се изправяше с цял ръст до свидетелското място. В едно дело за убийство той взе оръжието, намерено на местопрестъплението, и го държа насочено към Тим цели десет минути, докато го разпитваше, преди прокурорът да реагира на жалните погледи на свидетеля и да възрази. Както всеки друг в залата, обвинителят бе като хипнотизиран от Шърм.
Днес Тим беше в съда по молба на Мел Туули, за да може веднага да достави всяка нова призовка, одобрена от съдията. Със съгласието на Рей Хорган миналата седмица бе занесъл няколко други в Грийнуд и беше взел снетите пръстови отпечатъци и докладите, приготвени по искане на Мо Дикърман.
Тим седеше в задната част на залата, когато Дикърман влезе и го видя. Дръпна се, за да му направи място да седне до него. Двамата бяха участвали заедно в гледането на бог знае колко дела още от времето, когато Мо бе съвсем пресен в службата, а Тим – детектив лейтенант. Той беше може би първият детектив, който забеляза изключителните качества на Дикърман – безупречен на свидетелското място и изключително компетентен в своята област. В крайна сметка Тим го препоръча за повишение пред няколко души е по-старши ранг от него. В резултат Мо се чувстваше задължен и двамата се разбираха отлично. Като човек Дикърман не беше особено сърдечен и напоследък толкова се беше възгордял, че в „Макграт Хол“ почти не му бяха останали приятели.
Беше минал вече седемдесетте (около седемдесет и две, доколкото си спомняше Тим), което го правеше най-възрастния служител в полицията. При все това славата му бе твърде голяма, за да го пенсионират, и всяка година го преназначаваха на специален договор. Той беше от онези хилави мъже, на които годините не им личат много, но сега изглеждаше по-похабен, с по-уморено изражение на издълженото лице, с повече бели косми в оредялата му коса. Около очите му имаше повече гънки от подпухнала, отпусната кожа. Както Тим, сега и той беше вдовец. Жена му Сали бе починала преди няколко месеца и загубата му се отразяваше зле – сълзливите му очи гледаха разсеяно, загубили доскорошната си съсредоточеност. Когато Дикърман седна, Тим го потупа по коляното.