– Как я караш, момче – попита. – Добре ли си?
Вчера, когато отиде да остави иззетите веществени доказателства, Дикърман го нямаше.
Мо се намръщи. Знаеше, че Тим има предвид загубата на Сали. За самия Тим смъртта на Мария попадаше в широката категория от събития, които не можеш да предотвратиш, и той обикновено говореше с неохота за онези мъчителни години – дългите химиотерапии; купуването на перуки; седенето в болнични чакални скован от притеснение по време на трите сложни операции; сълзите, които веднага рукваха от очите на дъщерите им, когато видеха майка си при всяко идване в града. Мо явно имаше други разбирания – той постоянно говореше за Сали, сякаш още се опитваше да убеди сам себе си, че я няма. Сега, докато разказваше историята ѝ на Тим, Дикърман се наведе към него, на пръв поглед за да не го слушат седящите наоколо, но изглеждаше, сякаш от спомена тялото му се превива на две от болка.
– Когато ѝ откриха бучката, си помислих: „О, Боже, ще ѝ отрежат гърдите.“ После, когато се видях с един голям специалист от Университета, буквално го молих на колене да ми каже цялата истина. Нямаше какво да се направи. Опитаха, но така само удължиха страданията ѝ. Накрая ме умоляваше да не я карам да прави повече нищо. Осем месеца след поставянето на диагнозата почина.
Тим за момент постави ръка върху тази на Мо. Човек живее с някого мирно и спокойно, мечтаят заедно, делят храната си, създават семейство, но нищо в това не му се струва повод за някакво специално въодушевление, въпреки че съзнава, както Тим през годините, че има до себе си една изключителна жена. В един момент тя си отива и мъката надминава всяка граница, макар да разбираш, че скърбиш също за собствената си самота и нейната неизбежност.
Съдия Ландс излезе на подиума и двамата се изправиха. Първото гледане бе за делото „Кронон“.
Туули и Хорган станаха и излязоха отпред – приличаха малко на младоженци, когато застанаха един до друг пред съдийската катедра.
Дюбоа бе един от онези съдии, които си разбират от работата и не губят излишно време. Като полицай Тим не обичаше съдиите. Доста от тях само пречеха и мнозина си мислеха, че целият свят се върти около тях. А всъщност кой ходи на мач, за да гледа съдията?
В предната част на залата адвокатите започнаха да спорят, а Ландс ги усмиряваше. На два пъти споменаха Мо и когато чуеше името си, той веднага се изправяше до Тим. Накрая съдията го покани отпред. Тим пусна ръката на Дикърман и той тръгна сковано към подиума. Навремето беше играл баскетбол и явно имаше проблеми с коленете.
След разпускането на съда Тим се приближи до мястото на защитата, където Туули както обикновено се разправяше с Хал. Кронон бе осъзнал, че Пол и екипът му са постигнали точно това, което искаха. Телевизионните оператори нямаха достъп до никоя друга част на съда освен ротондата. Като дадеше отпечатъци там, Янис щеше да направи зрелищно представление за вечерните новини.
– Рекламен трик! – изръмжа Кронон.
– Хал – говореше Туули, – той ще го направи пред камерите така или иначе. Това е публичен процес.
Помощникът на Хорган се приближи и попита дали искат да гледат снемането на отпечатъци, и тримата тръгнаха. Дикърман бе подредил инструментите си върху каменния перваз, с който беше украсено централното фоайе на Храма. По негови указания Пол бе отишъл да си измие ръцете. Сега се върна, като вървеше през фоайето няколко крачки пред Рей Хорган, и ксеноновите прожектори на камерите блеснаха едновременно, окъпвайки помещението със светлина. Янис съблече сакото си, подаде го на един от младите си помощници, после свали копчетата от ръкавите си и ги нави.
По времето, когато Тим все още работеше в полицията, Мо би взел отпечатъците на Пол, като намаже пръстите му с мастило и ги притисне един по един върху специални картончета. В повечето полицейски участъци все още правеха така, но Мо предпочиташе цифровото сваляне, наречено „живо сканиране“. За частната си консултантска практика той притежаваше собствена екипировка. Помощникът му, вероятно студент на Мо от Университета, донесе металния комплект, от който Дикърман извади скенера – апарат, не по-голям от сметачна машинка. Мо свърза апаратурата с лаптопа си и сне няколко различни проби от отпечатъците на Пол. Първата беше на четири пръста едновременно, после Дикърман притисна пръстите му един по един върху бялата ивица под плочката на скенера. Образите се появяваха веднага на компютърния екран, докато фотографите се блъскаха, за да получат по-добра позиция за снимки. За по-голяма сигурност Мо взе няколко отпечатъка на хартия с помощта на един от съвременните безмастилни тампони.