Тим кимна. Разбираше логиката.
– В онези дни Логан рядко изтрезняваше – отбеляза Дикърман.
Логан бе предишният началник на лабораторията за пръстови отпечатъци, чието място Мо бе наследил.
Беше се преместил в окръг Грийнуд, но това бе като да отидеш от А група в аматьорските отбори.
– Логан е този, който умря от препиване пред собствената си барака, нали? – уточни Тим.
– Да. Имаше виличка някъде в Скейджън, с външна тоалетна. Напил се и излязъл навън, паднал в снега, заспал и там умрял. През осемдесет и трета, когато е снемал отпечатъците на Кас, беше съвсем пропаднал. През повечето време, ако изобщо дойдеше на работа, не можеше да улучи правилната страна на микроскопа. И проклет да съм, когато се опитах да сравня отпечатъците от доклада му и взетите от местопрестъплението с онези от постъпването на Кас в „Хилкрест“ – те не съвпадат. Приличат си. Много си приличат, но имат миниатюрни разлики, каквито могат да се очакват при еднояйчни близнаци.
– И Логан не е забелязал?
Мо сви рамене:
– Възможно е.
– Какво искаш да ми кажеш? Че зад решетките е влязъл грешният брат?
– Искам да ти кажа това, което казах.
Тим се замисли за момент, после поклати глава:
– Пол Янис е прекалено умен, за да си мисли, че може да се измъкне два пъти. Беше прокурор. Като гледах как крачеше наперено във вестибюла… изглеждаше сигурен, че отпечатъците му не са били на местопрестъплението.
– Или си мисли, че никой специалист няма да се занимава с отпечатъците на Кас, идентифицирани през осемдесет и трета. Може би Пол очаква да насоча усилията си към анализиране на неидентифицираните. Много колеги биха направили точно това. Но и в двата случая на мен ще ми трябват първите взети отпечатъци на Кас. Може би след като ги сравня с тези на Пол, ще видя повече логика. Може би ще разбера за какво говори Логан. Сега обаче съм озадачен. – Мо отново погледна Тим: – И да си остане между нас. Не искам никой да научава за това и след две седмици да ме обявят за напълно изкуфял.
Тим също смяташе така. И той не можеше да обясни наблюденията на Мо. Разделиха се, обединени в едно странно споразумение – двама старци, опасяващи се, че умът им вече им изневерява.
15.
Местопрестъплението – 9 февруари 2008 година
Миналата неделя, когато Ивън се върна в апартамента, Хедър не се беше изнесла. Бе отворила куфара си на общото легло, но само толкова. Седеше по нощница върху завивките в поза „пеперуда“ – с долепени едно о друго стъпала и разпусната върху раменете руса коса. Заплака още щом Ивън се появи на вратата. Нямаше съмнение, че Хедър е подготвила постановка: извадила е куфара и се е облякла по този небрежно възбуждащ начин.
– Трябва да си вървиш – каза ѝ Ивън.
Хедър започна да я моли, да се кълне в любовта си, но накрая се разкрещя. Ивън не можела да я изгони от собствения ѝ дом. Така пренебрегваше доста факти – че Ивън плащаше абсолютно всички разходи за апартамента, който се водеше на нейно име. Тя ѝ даде време до следващата неделя да се изнесе.
Сега, в неделя сутринта, Ивън решително влезе в апартамента. Почука, но, разбира се, Хедър не отговори. Когато опита да отключи, установи, че бравата е сменена. Ивън заудря, после се обади на ключар и извика домоуправителя. Междувременно отиде до сейфа си, за да вземе нотариалния акт. Накара ключаря да пробие ключалката в присъствието на Рона, домоуправителката, и съпруга ѝ, които живееха в съседния апартамент. Отвътре Хедър закрещя, че ще извика полиция. След като видя, че няма да ги спре, отвори вратата – точно когато ключарят проби цялата брава. Беше по пеньоар и подаде на Ивън двата ключа.
– Щях да ти ги дам. Трябваше само да ми ги поискаш.
Ивън нищо не каза. Хедър беше готова да наговори какво ли не, дори най-откровена лъжа. Докато ключарят монтираше нова брава, Ивън отиде в „Мортънс“, където купи най-голямата брезентова торба, която имаха. Върна се в апартамента и започна да събира нещата на Хедър пред нея. Напъха роклите ѝ заедно със закачалките в торбата, знаейки, че младата жена, която пазеше всяка дреха, сякаш е от венецианско стъкло, няма да понесе гледката. След като свърши, замъкна торбата до колата на Хедър и я метна върху капака. Хедър я последва, като крещеше и плачеше, и това даде на Ивън удобната възможност, която чакаше. Изтича по стълбите (все още можеше да надбяга повечето хора, които познаваше) и затвори вратата с новата секретна брава. Сега Хедър остана отвън. Започна да звъни – около четирийсет пъти. Ивън извика само веднъж: