– Ако не се махнеш, ще се обадя в полицията.
Половин час по-късно, през което време Хедър и звънеше през пет минути, Ивън отвори вратата и изхвърли чантичката ѝ. Най-накрая думкането, текстовите съобщения и постоянните обаждания спряха и онази жена най-после си тръгна. Ивън седна на пода по средата на дневната на щастливия им до неотдавна дом и се разрида.
Когато Ивън отвори вратата, за да вземе неделния вестник, Хедър, все още по пеньоар, спеше в коридора, облегнала глава на чантичката си. Ивън се обади на едни общи приятели и проследи през прозореца, докато отвеждаха Хедър към колата си. Единият я държеше през кръста, другият – през раменете. Тя беше в истерия и те кимаха при всяка нейна дума. През целия ден Ивън не бе в състояние да прави нищо, освен да поговори с Меръл и да гледа рекламите за „Супербоул“ идната седмица. Знаеше, че е права, и че е сторила каквото трябва. Сега трябваше някой да обясни това и на сърцето ѝ.
Чувстваше се много по-добре, когато отиде на работа в понеделник сутринта. Загубата, драматизмът, безсънието я бяха изтощили; караха я да се чувства, сякаш единствената непокътната част от нея е кожата ѝ. Грамадното фоайе на Зет-Пи беше високо пет етажа, цялото в стъкло от три страни и с облицовка от огромни плочи от сиво-кафяв гранит на единствената плътна стена, зад която се намираше централният сервизен коридор на сградата. Там, покачени върху висяща конструкция, няколко работници със сиви гащеризони закачваха голямо алено сърце от вплетени една в друга рози – украса за Свети Валентин. Това бе прекалено за Ивън. Тя едва се добра до кабинета си и затвори вратата, преди да се разплаче. Все още хленчеше, когато Майра, секретарката ѝ, позвъни по интеркома, за да ѝ каже, че Тим Броуди е дошъл. Съвсем бе забравила уговорката им.
През последната седмица и нещо Тим бе ходил няколко пъти да взема веществени доказателства и полицейски доклади от шерифството на Грийнуд. Снетите пръстови отпечатъци бяха предадени на Дикърман, а всички кръвни проби все още се намираха в щатската полиция. Туули пресне останалото за Рей Хорган, после върна докладите на Тим, като помоли двамата с Ивън (единствените в екипа с полицейски опит) да прегледат материалите за други перспективни следи.
Ивън издуха носа си и отвори чантичката си. Погледна се в огледалцето – изглеждаше ужасно. От плача и контактните лещи очите ѝ бяха подпухнали, а с възпаления нос приличаше на Рудолф Червеноносия елен. Когато влезе, Тим я погледна и попита:
– Какво се е случило?
Тя се опита да се овладее, но не можа. Закри лицето си с ръце.
– Проблеми с гаджето – отговори.
– Досетих се от онова, което ми каза у нас. Има ли нещо, за което един старец може да ти помогне със съвет?
Нямаше как да устоиш на чара на Тим. От изражението му лъхаше спокойствие и разбиране. Баща ѝ бе такъв човек. Не толкова умен. Но съсредоточен. И грижовен. Изпълнен с любов. Тя имаше нужда да поговори с някого. Повечето от приятелите ѝ познаваха Хедър и не можеха да вземат страна. Затова Ивън не споделяше проблемите си.
Сега разказа на Тим накратко историята си.
– Най-големият проблем съм самата аз. Доколко умея да преценявам човешкия характер? Какво правя изобщо с жена като Хедър? Та тя е манекенка. Модна манекенка. Искаше ми се просто да повярвам, че красива жена като нея може да ме заобича. Предполагам, че така самата аз се чувствах красива.
– В красотата сама по себе си няма нищо лошо – каза Тим. Мария беше една от най-красивите жени, които бе срещал, с изящни черти и съвършени устни. Той се влюби в нея почти от пръв поглед, защото сякаш сама не осъзнаваше колко е красива. – Същото е като с парите. Лошото е това, което правят с хората, които ги притежават или искат да притежават.
– Каква глупачка съм! Аз съм на петдесет.
– Човек вижда това, което иска да види. За да ти спестя лекцията по психология, запомни следното. Когато се влюби, човек си създава митове. Нали? За нея. За теб самата. Любовта ти изглежда най-важното нещо на света. Така трябва, нали? Да се почувстваш, че изживяваш нещо специално. Виждала си тази жена като богиня, себе си също. А сега тя е една обикновена смъртна.
– Смъртна ли? Тя е луда. Сериозно увредена. Хората ме предупреждаваха. Но аз не слушах.
– Да не мислиш, че си първата, на която се случва?
Тим стоеше пред бюрото ѝ, все още по палто и с плетената си шапка в ръка. Косата му стърчеше. Той разкопча палтото и бръкна в джоба на кафявото вълнено сако „Харис“, което винаги носеше. Извади едно листче.
– Преписах това преди няколко месеца от „Сън в лятна нощ“.
Прочете цитата: