– Преписах това преди няколко месеца от „Сън в лятна нощ“.
Прочете цитата:
Подаде ѝ окъсаното листче, на което бе отпечатал стихчето с главни букви. Нямаше как да не заобичаш Тим. На осемдесет и една години четеше Шекспир и си вадеше поуки.
– И съвсем случайно носеше това в джоба си? – изненада се Ивън.
– Не. Записал съм си няколко пасажа от пиесите, за да си ги препрочитам, когато се замисля повече за нея. Някъде след петдесет години превръзката пада от очите на Купидон. За това си мисля много често. Колко ли съм я разочаровал?
– Не вярвам, че не си бил добър за нея, Тим.
– Стараех се. Просто никога не изразявах чувствата си. Затова тя никога не беше сигурна, че я обичам с цялото си сърце. Когато мисля за това, ми се струва, че е било така. Но се питам дали не си въобразявам, за да се почувствам по-добре.
В някои отношения беше по-лесно да почиташ мъртвите. Той съзнаваше с немалко чувство за вина, че онази Мария, за която скърбеше, не е жената, с която е живял над петдесет години. Нямаше острия ѝ език и затова не можеше да си спомни гневните думи, които ѝ се изплъзваха от време на време, думи, които караха сърцето му да се свива. Спомняше си обаче нещо, което не беше осъзнавал много ясно навремето – каква беше тя за него, каква празнота в живота му запълваше. В спомените Тим не пресъздаваше цялата сложност на отношенията им. Но чувстваше какво е означавала любовта им за него.
– И все пак си струваше всяка секунда – продължи. – Поне за мен. Мога да ти кажа само това, което казвах на дъщерите си, след като някое момче разбиеше сърцето им. Не може нещо да те прави безкрайно щастлив, ако не те кара от време на време да се чувстваш безкрайно нещастен. Такъв е животът.
Ивън се замисли над това за секунда. После стана и заобиколи бюрото. Мислеше да го потупа по рамото или да докосне ръката му, но той разпери ръце и я прегърна. Тя осъзна колко се е нуждаела от тази прегръдка.
– Хайде да се захващаме за работа – каза след малко.
– Крайно време е – съгласи се той.
Свали палтото си, настани се на дивана и ѝ подаде една дебела папка. Оказа се, че вече има проблем. Тим обясни защо Дикърман толкова иска да получи отпечатъците на Кас Янис, но от полицията в Грийнуд твърдяха, че вече не пазят картончетата му. Били ги получили заедно с кръвните му проби от Полицейската академия на Киндъл и ги върнали там след признаването на Кас за виновен. При автоматизирането на системата за снемане на отпечатъци преди десет години картончетата били изхвърлени.
– Не са ли му взели нови отпечатъци, когато са го арестували след представянето на обвинителния акт? – попита Ивън.
Беше се върнала зад бюрото си, покрито с дебело стъкло е прозрачна зелена ивица по ръба. Върху него се издигаха бастиони от документация, а в далечния край, наредени в красиви кожени рамки, бяха снимките на децата на Меръл. Снимки на другите ѝ племенници заемаха цяла полица на шкафа, а на стените висяха различни отличия от ФБР и скица от съдебната зала, на която тя бе изобразена на свидетелското място по време на процеса „Петрос“.
– Би било логично – отговори старецът. – Но вероятно не са му взели отпечатъци при доброволното му явяване за предявяване на обвиненията, защото вече са имали картончетата му от полицейското училище. Обещали са на адвоката му Санди Стърн бързо споразумение – само един следобед и после Кас можел да си тръгне под гаранция. Обещаха да потърсят още, но се съмнявам, че някой ще се старае особено…
Както и да е – продължи. – Тази сутрин минах през Туули. Даде ми призовка за снемане на отпечатъци от Кас и други проби. Сега ще трябва да го гоня, за да му я връча. Рей Хорган ми заяви, че няма да ми служи за посредник. Каза, че Пол подскочил, когато чул. Искал да оставим брат му на мира след всичко, което бил преживял. Санди Стърн също отказа да съдейства. Разбирам ги, но ние трябва да си свършим работата.
– Кас живее у Пол, нали?
– Така писаха във вестниците. Говори се, че смятал да отвори училище за бивши затворници. Но гледа да не се показва много. Говорих със Стюарт Дубински и той ми каза, че не познава репортер, който да е виждал Кас след излизането му от затвора.
– Може да е отишъл на почивка. Аз така бих направила след двайсет и пет години зад решетките.
– Дано да не е. Дикърман вече се е изнервил.
От полицията в Грийнуд бяха дали също цветните снимки, направени от спалнята на Дита в нощта на смъртта ѝ. Ивън стана от бюрото и отиде при Тим, за да ги разгледа. Неприятно ѝ беше да гледа снимки от местопроизшествия. Не я притесняваха кръвта и труповете. Като хокеистка на световно ниво бе виждала достатъчно рани по главата и зъби, хвърчащи като пуканки след някой непремерен удар със стика. Но да гледа тези снимки, винаги ѝ се струваше недостойно и воайорско. Някой като Дита бе завършил живота си трагично, а те я гледаха като експонат, колекция от изложени на показ травми, без да се замислят какъв човек е била приживе.