Тя го погледна изненадано. Това бе нещо ново за нея.
– Семействата ни бяха така – обясни Пол, като кръстоса пръсти. – Неговата леля Тери беше най-добрата приятелка на майка ми и нейна кумбара – кума на сватбата на родителите ми. По традиция това я прави също нуна на голямата ми сестра, тоест кръстница – това означава много за всеки грък. Тери идваше на всяко семейно тържество – за Великден, Коледа, именни дни – а Хал ѝ беше любимец, затова го водеше със себе си. Моето голямо лудо гръцко семейство. – Пол се усмихна на баналната си шега. – В крайна сметка бащите ни се скараха заради наема на бакалницата на татко, но преди това Хал дори се е грижил за мен и Кас. – На лицето му грейна широка усмивка, привлекателна, защото за момент му придаде невинен вид. – Няма да споменавам, че сега ме ненавижда.
Дори ако забравим за убийството на Дита (доста трудно нещо за забравяне), Хал мразеше всички либерални политици, които според него винаги искали да плащат неадекватни услуги от щатския бюджет, като вдигали имотните данъци и така прогонвали бизнеса, работещите хора и най-важното, наемателите на магазини в трите търговски центъра собственост на Зет-Пи в окръг Киндъл. Ивън разбираше логиката му. Тя бе заклета републиканка до 2004 година, когато окончателно я отблъснаха с опитите си да изкарат еднополовите бракове по-лоши от проказа.
– Как върви кампанията? – попита тя.
– Всички казват, че отлично.
Пак тази лъчезарна усмивка. Пол беше красив мъж, стегнат, малко над метър и осемдесет, с буйна черна коса, напомняща кацнал на главата му гарван. Имаше само няколко бели косъма. Лицето му бе променено от времето по начина, който се отразява добре само на мъжете, като ги прави да изглеждат по-мъдри, по-възвишени и следователно по-подходящи за властта. При жените ефектът беше само да изглеждат по-стари.
– Мога ли да разчитам на гласа ти? – добавя той.
Ивън вероятно би отговорила „да“ дори ако не беше само шега, но разговорът им бе прекъснат от влизането на главния адвокат на затворника, Санди Стърн, който според затворническото досие беше защитавал Кас, когато се е признал за виновен. Закръглен, плешив и със загадъчно елегантни маниери, той бе ярко доказателство за предимствата да изглеждаш на средна възраст, когато си все още млад. Бе останал почти непроменен през петнайсетте години, изминали от първия му кръстосан разпит с Ивън в едно от делата по разработката „Петрос“. След като поздрави Пол, Стърн се ръкува и с нея, като леко се поклони, макар че вероятно не я позна.
От съседната стаичка се показа стройна секретарка, която обяви, че членовете на комисията са готови, и Ивън извика Туули и Хал от коридора. Когато се върна в стаята, един полицай тъкмо въвеждаше Кас Янис от една странична врата. Затворникът пристъпваше бавно, защото носеше окови на краката и белезници, свързани с метална верига, стегната около кръста му върху синия затворнически костюм. Пол поиска разрешение да прегърне брат си.
Макар че двамата братя Янис бяха еднояйчни близнаци, като ги гледаше един до друг, беше очевидно, че подобно на сестрите Шеръл в Каския двамата не са се развили по един и същи начин. Кас бе малко по-висок и по-широкоплещест. Най-забележимата разлика бяха следите от отдавнашно счупване на носа на Пол. Историята за това бе доста забавна и се разказваше във всички биографични справки за сенатора – защото през медения им месец през 1983 година жена му София неволно го ударила през лицето с ракета за тенис, докато я учел да играе. Когато Пол се върнал от болницата, баща му погледнал превръзката и казал:
„Нали те предупредих да не ѝ противоречиш.“ От тази случка на Пол му беше останала синкава подутина, наподобяваща кокалче. И двамата братя носеха очила: Кас – с обикновена прозрачна пластмасова рамка; Пол – черни, със стилни стъкла. Според някои Пол се беше отказал от контактните лещи, за да прикрие кривия си нос, но за Ивън така контрастът между двамата бе по-изразен. Иначе приликата беше поразителна, ако не смятаме това, че Кас носеше буйната си коса (пусната средно дълга като една от привилегиите на облекчения режим) заресана наляво, а брат му – надясно.
Петимата членове на комисията излязоха от задната врата – четирима мъже и една жена, представители на различни расови групи като от рекламен плакат на ООН. Ивън нямаше представа кои са тези хора. Несъмнено бяха приятели на губернатора републиканец и следователно по-благосклонни, ако проявяха предпочитания, към Хал, който почти самостоятелно финансираше кампаниите на Републиканската партия в окръг Киндъл.
Председателят (мъж е печално изражение, на име Пърфектъс Елдър) представи няколко други случая, които бяха вяло коментирани от представителя на прокуратурата – хилав тип на име Логан, с когото Хал и Туули бяха говорили при идването на Ивън. Докато това се случваше, в стаята бе вкарана възрастна дама в инвалидна количка, бутана от болногледачка филипинка. Старицата мърмореше нещо неразбрано, а помощничката ѝ отговаряше тихо, сякаш говореше на малко дете. Бялата коса на възрастната дама бе разрошена и проскубана като пухче от топола, но тя беше добре облечена и въпреки възрастта и болестта изглеждаше запазила силен дух. Пол се обърна да я поздрави и тя се вкопчи в него с такова отчаяние, от което Ивън се досети, че това е майка им.