– Наистина ли? – изненада се Сташ.
– Един от клиентите ми е Зет-Пи – похвали се Тим. Всъщност това бяха единствените му клиенти.
– Я кажи какви са тия помии по телевизията – каза Джайлс. – Тия клипове. Онзи ден внукът беше на гости и пуснаха един от тях, онзи с бившето гадже, и внук ми реши, че е някаква шега. Викам му: „Не, тоя луд, Кронон, сериозно си мисли, че Пол Янис е очистил момичето.“ Така ли е наистина?
– Да, така е.
– Ако бях собственик на телевизията, нямаше да позволя да пускат тия неща – заяви Джайлс.
Пол живееше в този квартал от години и местните се гордееха с известността и успеха му. Другите около масата не изглеждаха толкова разпалени, но Джайлс не се отказваше:
– Брат му си излежа присъдата и с това би трябвало да се свърши. Двайсет и пет години минаха от тогава, а сега този откачен твърди, че Пол е замесен. Не е сериозна тая работа, поне според мен.
– Какво прави сега братът? – поинтересува се Тим.
Джайлс сви рамене, като погледна картите си. Един друг до него, с черти на италианец или мексиканец каза:
– Вестниците не писаха ли, че искал да обучава бивши пандизчии? Както е правил, докато беше вътре.
Друг, седнал зад играчите, се обади:
– Брус Каръл, той е съсед на Янисови. Знаеш ли го?
Тим не познаваше човека.
– Брус каза, че двамата със старата си седят по цял ден вкъщи и не са видели оня… Кас, нали така се казваше братът? Сигурно се крие от репортерите, но не са го виждали да влиза или да излиза освен в деня, когато го пуснаха.
– Да не би да е напуснал града?
Мъжът със средиземноморски черти поклати глава:
– Може би. Но лично аз, ако съм прекарал двайсет и пет години в пандиза, ще искам да бъда с близките си. Той е брат близнак на Пол, нали? Много са близки. От години чета как Пол му пишел през ден.
– А пък аз? – обади се друг. – След двайсет и пет години на топло? Ще си взема четири мацки и бутилка уиски и ще им кажа да гледат колко мога да изгълтам.
Мъжете около масата се изсмяха.
Тим не дружеше много с пенсионирани полицаи. Имаше трима бивши детективи от отдел „Убийства“, с които играеше голф всяка събота от най-малко трийсет години, но спря, когато Мария се разболя. Така компанията се разтури. Данахер толкова го болеше гърбът, че не можеше да замахва, а пък Росарио не виждаше къде отива топката. Картър виждаше отлично, но забравяше къде е отишла топката в момента, в който я изгубеше от поглед. Освен партньорите по голф най-добрите приятели на Тим бяха все бивши музиканти. Някои още свиреха и той обожаваше да ги слуша, но сега ръцете му бяха твърде сковани, за да движи цуга на тромбона и бе изгубил усещането си за ритъм. През повечето време с приятелите му слушаха музика, като мъркаха от удоволствие на най-хубавите пасажи и си разказваха истории за стари концерти и легендарни изпълнители. Най-добрият му приятел Тайрониъс Хюстън се беше преместил в Тусон и отдавна го канеше да му отиде на гости. Неколцина други щяха да се върнат в града през април, след като времето се пооправи.
Тим мина през тоалетната, преди да си тръгне, върна се пред къщата на Янис и спря от другата страна на улицата. Към шест часа в гаража най-сетне влезе една кола. Когато вратата се вдигна, той видя вътре друг автомобил – сива „Акура“. Пол сигурно повече го возеха. Когато в пет и половина започна да се смрачава и лампите на първия етаж светнаха, той видя София ясно като на сцена. С бинокъла я гледаше как шета из кухнята по зелена хирургическа престилка. След малко той запали колата и се премести на кръглата алея пред къщата им.
Навремето София Михалис беше едно от онези деца, които не спират да впечатляват от момента, в който са проговорили. Мария беше приятелка с майка ѝ, която, вече с четири по-големи деца, се държеше, сякаш дъщеря ѝ е обладана. София се научи да чете скоро след като проходи, и тръгна на училище една година по-рано. Но за разлика от други деца, известни на Тим, които изпадаха в изолация заради феноменалния си интелект, тя бе съвсем нормално момиче, с огромни черни очи, почти като на анимационен герой. С малката дъщеря на Тим, Деметра, учеха в един клас и София беше от онези момиченца, които винаги ти се иска да поканиш на гости. Играеше на ашици с Деметра, после, ако Тим си беше вкъщи, се отбиваше кухнята и го разпитваше за последния случай, върху който работи. Едва седемгодишна, всеки ден прочиташе вестника от първата до последната страница. Често разпитваше за криминалистичната методология – как пудрата за снемане на отпечатъци залепва по кожните гребенчета? По какъв начин се разбира как е изглеждал човек, от когото е намерен само скелетът. Понякога, за да избяга от отговора, се налагаше Тим да казва: „Откъде да знам, за бога?“ Но после, след като размислеше над отговорите му, тя отново си ставаше обикновено дете.