– Наоколо нали няма много лоши чичковци като този? – попита във връзка е един от най-зловещите случаи на Тим: сериен убиец на име Делбърт Рукър, който бе убил няколко млади жени.
– Нито един – отговори той, макар да осъзнаваше, че дори само на седем, София е твърде умна, за да му повярва.
Една от игрите, които двете с Деметра играеха, беше на лекар и медицинска сестра: София беше лекарка, Деметра – сестрата, а няколко кукли бяха пациентите. И дявол да го вземе, точно така се развиха нещата в живота им. Сега Деметра беше главна медицинска сестра в Хъчинсън, близо до Сиатъл, а София, след като се изстреля като ракета през медицинския факултет и стажантската практика, завеждаше Клиниката по пластична и реконструктивна хирургия в Университетската болница.
София беше едно от двете или трите момичета от квартала, които помагаха на Тим и Мария, когато Кейт се разболя. Идваше да ѝ чете или стоеше при нея с часове, когато Мария ходеше на пазар, а дъщерите им бяха заети. Не искаше да взема пари, въпреки че в семейството имаха нужда. Как да забравиш такова дете?
Тим винаги бе изпитвал бащинска гордост от постиженията на София. Извън окръг Киндъл тя вероятно беше по-известна от съпруга си, след като оглави екип за реконструктивна хирургия в Ирак. Тим я беше виждал няколко пъти по Си Ен Ен да разказва за ужасните поражения, които самоделните взривни устройства нанасяха на американските войници и много иракчани. Ужасно беше как при всичко, което сме постигнали за добруването на човечеството – в медицината, земеделието, техниката – толкова величаем зловещата сила само на един лош фактор. София и колегите ѝ обръщаха нещата по почти невероятен начин – присаждаха кожа, подготвяха осакатени крайници за протези, изработваха от силикон липсващи части от лица.
Тим позвъни на вратата на Янис и чу стъпки по стълбите вътре. Вратата се отвори и София застана като вцепенена на прага. Той бе готов да се представи, но при такава феноменална памет тя вероятно не забравяше никого, а във връзка с професията си сигурно можеше да си представи всяко лице без пораженията на възрастта.
– Господин Броуди?
Той се усмихна. Тя пристъпи към него и го прегърна.
– Страшно се радвам да ви видя. Моля, заповядайте. Влезте.
Той поклати глава:
– Иска ми се да можех, мила, но идвам по работа.
– Нищо, влезте все пак. Как са Деметра и Марина?
Голямата дъщеря на Тим свиреше на валдхорна в Сиатълската филхармония и преподаваше в Музикалната академия. Беше започнала като рокмузикантка и бе сменила доста изпаднали типове, преди да срещне Ричард, който свиреше на фагот. Не се бяха оженили (Ричард беше принципно против брака), но имаха две прекрасни дъщери, едната от които – Стефани, в крайна сметка се върна тук.
Едно нещо, което стана ясно за София още докато беше малка, бе, че никога няма да има данни за Мис Америка. Тя обаче се поддържаше, като носеше грим дори в операционната. Черната ѝ коса стигаше до раменете и издаваше намеса на умела професионална ръка. Ноктите ѝ бяха лакирани в яркочервено. А очите ѝ все още бяха толкова дълбоки, че изглеждаха, сякаш можеш да се потопиш в тях. Носът ѝ бе все така твърде голям за лицето ѝ, но дори той предвид на професионалното ѝ поприще беше като гордо заявление, че се приема такава каквато е.
Тим остана с палто, но влезе и застана под месинговия полилей във вестибюла, където двамата поговориха десетина минути за семействата си. Зад София величественото централно стълбище с красив орехов парапет водеше нагоре към цветен витраж над междинната площадка. Някакво куче, затворено в кухнята, лаеше отчаяно и дращеше по вратата. София знаеше за Мария – дори се опита да му припомни, че и тя е била на поклонението, но през онзи период Тим се чувстваше като удавник, попаднал в подводна яма, борещ се да задържи дъха си достатъчно дълго, докато изплува.
– За работа ли споменахте? – попита София. – Мислех, че сте се пенсионирали.
– Така е. Но от време на време работя като частен детектив. От Зет-Пи ме наеха, за съжаление.
– Олеле! – София се засмя. – Сега разбирам защо не искахте да влезете.
– Съжалявам, че така се получава, но нося призовка за Кас. Засега само трябва да даде отпечатъци. По-късно може да поискаме и проба за ДНК, ако съдията разреши.
– Съжалявам, господин Броуди, но това е работа на адвокатите.
– Ако ми кажеш, че живее тук, мога просто да оставя призовката, и готово.