– Значи Пол не е носил пръстена си, а Кас е носил своя – обобщи тя.
– Да. Така изглежда.
– И на местопрестъплението няма отпечатъци на Пол, а има на Кас.
– Точно така.
– Мисля, че шефът трябва добре да си помисли, преди да оспорва искането на Пол за прекратяване на делото.
– Може би. Има и още нещо.
Тим много беше мислил за разкритието на Дикърман, че отпечатъците на Кас, взети при регистрирането му в „Хилкрест“, не съвпадат с тези от местопрестъплението. Беше обещал да не казва на никого, но досега Мо би трябвало да е изяснил това разминаване, а не му се беше обадил. Въпреки това от самото начало Тим предупреди Ивън да не забравя, че Дикърман понякога има особен поглед върху нещата.
– За Мо се разказва една история. Не знам дали е вярна, но има хора, които са готови да се закълнат, че се е случило. Нали знаеш градската железница: билетите по посока центъра са лилави, а към периферията – бели. И така, един ден той отивал на летището, купил си бял билет и като се качил, го поставил в малкия държател на облегалката пред него. Забелязал обаче, че всички други са сложили лилави билети. Тогава се обърнал към жената до него и казал: „Гледайте, всички тези глупаци са сбъркали влака.“
Ивън се разсмя от все сърце:
– Не е възможно.
– Но нали разбираш какво имам предвид?
След това ѝ разказа за изводите на Дикърман, след като видял фотокопието от регистрационния картон на Кас от затвора.
– Това също не е възможно – каза тя. – Как ще стане? В съда Мо твърдеше, че никой от отпечатъците на местопрестъплението не съвпада с тези на Пол. И какво иска да ни каже сега? Че никой от двамата не е бил там?
Тим сви рамене. Нямаше представа.
– Ние така и не получихме отпечатъците на Кас, нали?
– Никакъв шанс. Това е още нещо, което е странно. Съседите твърдят, че не са го виждали. Но Джорджия Ми каза, че ходил при нея да ѝ се скара за клиповете.
– Значи не е отишъл на почивка?
– Явно не.
Накрая Тим я попита как върви личният ѝ живот и я отговори, като се усмихна мрачно:
– Цяла нощ съм мислила как да извадя ограничителна заповед.
Тим изпуфтя.
– Доста време ще трябва да мине, преди да се реша отново на такова нещо, Тим. Разочарованието е твърде тежко. – Усмихна се тъжно. – Какво казва Шекспир по този въпрос?
Той започна да рови в джобовете на якето си. След малко откри листчето, което търсеше, сгънато на четири в портфейла.
– Стига бе! – възкликна Ивън.
– Прочети го. Това е от „Комедия от грешки“.
Цитатът бе написал с печатни букви – за капката в океана, която търси друга капка.
– Какво означава това? – попита тя. Върна му листчето и той също го прочете.
– Не съм съвсем сигурен. Може би че всеки има такива объркани моменти от време на време. И разочарования. Но океанът е навсякъде около нас. Не трябва да спираш. Особено на твоите години. Ако Мария беше починала, когато бях на петдесет, щях да си кажа: „Прекалено съм млад, за да живея сам.“
– Ами сега? Знаеш ли какво казват хората, Тим? Мъж на твоите години, който все още може да шофира, може да си хване за гадже Мис Вселена.
Той се засмя, въпреки че това беше болната му тема. Вече не виждаше добре нощем и избягваше да шофира вечер. Скоро зрението му нямаше да бъде адекватно дори за дневно шофиране. Това означаваше, че ще се наложи да отиде в Сиатъл. Поне веднъж седмично едната или другата му дъщеря го молеше да се премести при тях. Той не беше готов за това. Все още не. Не беше готов да напусне дома си, вещите си, миналото си, особено Мария.
– Вече не – отговори. – Нямам желание. Обичам моите деца. Дъщерите и внуците, и онези, които все още не мога да забравя, Мария и Кейт. Всички те са безценни за мен. На тях дължа това, което съм. На тази възраст човек се държи за това, което има, радва се на него. Но на петдесет? Тогава бих могъл да кажа: „Мога да започна от начало, да науча повече, да променя повече, да обичам повече.“ И щях да го направя.
Ивън вдигна поглед от бюрото си, не изглеждаше убедена. Тим стана и си тръгна. На вратата спря.
– Не казвай на никого за изводите на Дикърман.
– Добре, Тим. И без това звучи прекалено шантаво, за да го споделям с някого. Говорил ли си с Дикърман, след като анализира отпечатъците на Пол?
– Опитах се, но той е зает.
Мо беше на Западното крайбрежие, където водеше лекции в няколко полицейски училища, а след това, колкото и невероятно да звучеше, щеше да ходи в Холивуд като консултант за едно телевизионно предаване. Криминалистиката беше много модерна тема в медиите и при сменяне на каналите с дистанционното човек често можеше да попадне на Дикърман, с дебелите му черни очила, в едно или друго полицейско шоу.