21.
Имен ден – 29 февруари 2008 година
Двайсет и девети февруари бе именният ден на Кас – не заместващото тържество, което обикновено правеха, когато бяха малки, а истинският ден, в който се отбелязваше паметта на Свети Касиан, веднъж на четири години. През последния месец между двамата братя имаше много повече напрежение, отколкото Пол бе очаквал, и сега с надеждата, че така ще облекчи положението, той планираше голямо събиране. Това беше първият имен ден от двайсет и пет години, който Кас щеше да отпразнува, открит за роднини и съседи, за да могат отново да се запознаят. После Тим Броуди започна да се мъкне с проклетата призовка – като котка, дебнеща птичка – и се наложи да отменят празненството. София се обади на всички гости, като обясни отлагането със спешни задължения около предизборната кампания. Дори сега, след прекратяването на делото, изглеждаше по-разумно Кас да не се набива много на очи. Не се знаеше какво още ще измисли Кронон, но каквото и да беше, със сигурност щеше да замеси и Кас.
В крайна сметка, празненството бе значително по-скромно. През деня братята минаха през старческия дом „Сейнт Бейзъл“, за да видят майка си, после се разделиха, за да отидат на различни предизборни събития. Върнаха се около девет, поръчаха храна от ресторант „Атина“ и посрещнаха малкото избрани гости. Синовете на Пол и София, Майкъл и Стефанос – когото всички наричаха Стив – бяха дошли от „Ийстън“, за да поздравят чичо си, но останаха съвсем малко. Двете момчета все още изглеждаха объркани, когато виждаха двамата братя заедно. Беата Вишневски дойде за вечеря, но си тръгна веднага след това – в шест сутринта летеше за Тусон, за да посети майка си.
Беата беше влязла в живота им през 1981 година като приятелка на Кас, неговата любов преди Дита. Красива блондинка, висока близо метър и осемдесет, на осемнайсет години тя беше кадет в полицейското училище и точно под нейно влияние той също реши да кандидатства. Но още преди да го приемат, скъсаха. Беата се влюби в един от инструкторите си, Оли Фъргюсън, и много скоро се ожениха. Кас, повече разочарован, отколкото огорчен, тръгна с Дита няколко месеца по-късно. Оказа се, че и двамата са сбъркали в избора на новите си любовни партньори. Сега Беата търгуваше с недвижима собственост, главно търговски площи, но успя да им намери този апартамент само за един ден, веднага след като разбраха, че Тим Броуди издирва Кас. Дори го беше регистрирала на свое име. Тя също бе смутена от новото развитие на нещата и когато си тръгна, изглеждаше облекчена.
Сега Кас седеше до София срещу Пол на кръглата маса, която бе част от обзавеждането на наетия апартамент. София бе будувала цяла нощ да пече баклава, локми и тригуни и лакираният махагонов фурнир беше осеян с парченца от кори за баница и счукани орехи след изяждането на десертите. В единия край на масата имаше купчина отворени картонени кутии – е подаръците на Кас.
Апартаментът внушаваше ведро настроение. Прозорците на дневната гледаха към реката и сутрин проникваше много светлина. Между кухнята, столовата и дневната нямаше стени. От западната страна имаше две малки спални. София бе донесла много семейни снимки, за да внесе малко уют, но въпреки това апартаментът си оставаше едно скривалище. Кас влизаше и излизаше дегизиран, а Пол внимаваше да координира посещенията си така, че никой да не ги вижда заедно.
След като Беата си тръгна, Кас свали синия кашмирен пуловер, който тя му бе подарила, за да бъдат двамата близнаци отново еднакво облечени. Като го гледаше насреща, Пол се почувства, сякаш отново са две шестгодишни хлапета е еднакви моряшки костюмчета. Сега носеха бели поплинени ризи и панталоните от двата сини жарсени костюма, шити от личния шивач на Пол. От предния джоб на всяко от двете сака, наметнати на облегалките на столовете им, се подаваше рипсена вратовръзка с емблемата на „Ийстън“. Единствената разлика беше, че за тази вечер Кас бе свалил черните очила. След като вечерята приключи, той потърка носа си, после бръкна в джобчето на сакото, извади новата протеза за носа, която София бе направила в края на януари, и я хвърли на масата. Малката силиконова издутина приличаше на кокалче на пръст; двете прозрачни крилца отстрани идеално се сливаха с кожата на лицето му. С този цвят протезата приличаше на живо същество. Можеше да мине незабелязано дори без грим, а под обилното количество пудра, което и двамата носеха всеки ден пред камерите, беше на практика неразличима.