– Това чудо ме скапва – измърмори той.
Беше свалил очилата, за да облекчи носа си от болката. Звучеше обезкуражен, което според Пол бе на път да стане обичайният му тон. София взе протезата, отиде на умивалника и пусна горещата вода върху нея.
– Не изчистваш достатъчно добре новото лепило – каза на Кас. – Всеки ден трябва да махаш всички остатъци от протезата и от кожата си. Колко пъти ще ти казвам?
Беше го посъветвала да маже носа си с антибактериален крем всяка вечер до края на седмицата. Имаше други хирургични лепила, които не дразнеха толкова кожата, но бяха избрали това, съвсем наскоро пуснато на пазара, защото смятаха, че ще е по-стабилно под постоянното облъчване от телевизионните прожектори.
По средата на масата имаше празна бутилка от бяло вино рецина и още една, току-що отворена. Пол извади графика за утрешните предизборни мероприятия от куфарчето си и го хвърли до бутилките. Няколко минути двамата обсъждаха кой къде да ходи, как да организират разговорите и имейлите на адвокатската кантора и ангажиментите в щатския сенат. София най-добре планираше времето за тези неща. Братята не можеха да се появяват едновременно на едно и също място; Пол трябваше да пристига за следващата проява достатъчно дълго след последната поява на Кас, сякаш е пътувал между двете места. Последната работа на София всяка нощ бе да се свърже в интернет и да остави десетки напомняния в общия календар на близнаците. Сега Пол си мислеше същото, което му минаваше през главата всяка вечер: че няма да се справят.
Понечи да стане, за да си върви, но Кас го спря:
– Отново мислих за това и смятам, че трябва да обжалваме вчерашното решение на Дюбоа.
Пол не можеше да повярва, че отново започват този спор. Той бе чакал двайсет и пет години деня, в който двамата е Кас отново ще живеят заедно на свобода, но както при повечето мечти, след края на януари реалността се оказваше по-трудна, отколкото бе очаквал, и много по-безумна от всичко, което беше преживявал дотогава. Хората, които нямат близнак, никога не могат да разберат какво е да гледаш някого, който на практика е твое точно копие, и да чувстваш цялата любов и омраза, съпътстващи тази среща. Когато осъдиха Кас, той седмици наред страдаше физически при мисълта за предстоящата раздяла. Двамата обаче свикнаха да живеят отделно. Хората се нагаждат към загубата. А сега ежедневното общуване е Кас и сблъскването с поразително еднаквия начин, по който функционираха мозъците им, със същите пропуски и обрати, често го стъписваше. Беше забравил това чувство – сякаш бяха баскетболисти, блъскащи се на игрището, като всеки се опитва да измести другия, за да вкара кош.
– Кас, нищо не се е променило. Не можем да обжалваме. Освен всичко друго Дюбоа беше прав.
– Мисля, че Дюбоа го направи, за да ни прецака. От колко години чака тази възможност. Туули не се беше досетил, че доказателствата са собственост на Хал.
– Знаеш ли какво мисля? Мисля, че е отличен съдия, по-добър, отколкото съм си представял, че може да стане.
Проблемът при оценяването на заложбите на някого да стане добър съдия бе в това, че тази професия изисква качества, които са несъществени за обикновен адвокат. Умът е важен и за двете поприща. Но търпението, приличието и чувството за мярка и баланс не са толкова задължителни за практикуващия адвокат.
Кас остави пластмасовата вилица върху една от черните кутии от храната за вкъщи. Пол бе забелязал, че след чаша вино брат му става малко кисел. Имаше всъщност куп неща, които не знаеше за него след четвъртвековната им раздяла. Сега брат му беше много по-самостоятелен и упорит, отколкото на младини. Пол съзнаваше, че вече не може да отстъпва, както би направил едно време, знаейки, че следващия път Кас ще се съгласи с него. Защото сега той беше по-неотстъпчив от всякога.
– Призовки, които влизат в сила след делото. Това е достатъчно спорно. Можем да обжалваме.
– Кас, вече има сума ти хора, които мислят, че сме оттеглили иска, защото крием нещо. Ако се върнем и започнем да спорим с Хал за решение, което с пълно право е взето в негова полза, само ще затвърдим това убеждение.
– А защо просто не кажем: „Минаха двайсет и пет години, Кас излежа наказанието си и с това трябва да се свършва, а сега един крайнодесен екстремист ни тормози“?
– Наистина ли вярваш, че средностатистическият гражданин ще ни подкрепи, ако се опитаме да попречим на Хал да прибере последните следи от убийството на сестра си? Това не отговаря на моите представи за семейни реликви, но хората ще разберат, ако предпочита да ги съхрани, вместо полицията да ги изхвърли.