Майки бе простоват човек, но оправдаваше всичко, което се очакваше от него. Ненадейно обаче се разболя. Като дете бе прекарал ревматична треска и митралната клапа на сърцето му не се затваряше добре. Лидия си представяше как кръвта блика през дефектната структура като вода през пробит бент. Не можеше да се оперира. Майки вземаше лекарства, но състоянието му се влошаваше. През 1955 година вече не можеше да излиза и си стоеше постоянно вкъщи. Не след дълго бе прикован на легло. Лидия всячески се опитваше да се залъгва, че той няма да умре.
Тери ѝ уреди работа в офиса на брат си. Зевс я познаваше, знаеше колко е умна. Бизнесът му се разрастваше като изригващ вулкан, търговските му центрове заливаха Тройния град като лава, а семейството на Лидия имаше нужда от пари. Случилото се между тях изглеждаше минало преди векове. Тя не си представяше, че може отново да изпита влечение към него. Беше доста наедряла, а той се бе превърнал, по думите на Тери, в „Рицаря с кожения меч“ – всяка нощ обикаляше баровете по „Улицата на мечтите“ и често си тръгваше с някоя красавица на половината на годините му, с която преспиваше в някой долнопробен хотел наблизо.
Зевс обаче започна да флиртува с Лидия още от първия ден.
– Баща ти провали не само твоя живот, а и моя – заяви първия път, когато останаха сами.
Понякога се приближаваше зад стола ѝ, когато наоколо няма никой, и запяваше шепнешком гръцката песен „Сагапо“ („Обичам те“). Ако нямаше време да изкара цялата, изпяваше само припева:
Тя го отблъскваше със стотици аргументи: „Това е минало. Всеки си има свой живот. Аз съм омъжена, Зевс.“ Отбягваше кабинета му, когато можеше, а ако нямаше как да не отиде, молеше някой колега да ѝ се обади след пет минути. Всеки път той се опитваше да я прегърне и тя го отблъскваше.
Преди двайсет и шест години заедно с няколко колеги Лидия отиде на парти, първият от пикниците в Деня на труда. Зевс бе купил имението само преди година и половина и предложи да ѝ покаже къщата. Заедно с тях влезе още една двойка, но когато очите ѝ се нагодиха към по-слабата светлина вътре, тях вече ги нямаше, може би по указание на Зевс. Беше пил, тя – също. След като останаха сами, той я заведе в една от спалните за прислугата до кухнята. Беше малка стаичка с тесни прозорци, като затворническа килия, само с една груба покривка върху двойното легло. Не закрещя, защото последствията от това за нейния и неговия живот, за работата ѝ, бяха лесно предвидими. Но се съпротивлява ожесточено, блъсна го.
– Не, Зевс. Това е лудост. Зевс, казах „не“!
Той не се отказваше:
– Моля те. Моля те.
Сякаш онова, което бяха започнали в стаичката на хора, се беше случило само преди няколко минути. Тя не беше забравила докосването му и тялото ѝ го желаеше въпреки нейната съпротива. Тя обаче престана да повтаря „не“ и да се съпротивлява едва след като той проникна в нея. Тогава заплака от отчаяние и срам. После се облече и излезе безмълвно.
Навън, на моравата, той отново я намери.
– Извинявай – прошепна. – Ще се оженя за теб – сякаш две десетилетия и два брака не бяха никаква пречка.
В този момент научи за Зевс всичко, което ѝ трябваше да знае. Не това, че е лъжец – въпреки че нито за секунда не си въобразяваше, че той ще напусне това имение, жена си и сина си. Но си даде сметка, че той си вярва. Като герой от научната фантастика Зевс искаше да живее шест-седем различни живота едновременно. Осъзна, че той вероятно нямаше да се ожени за нея и когато бяха на шестнайсет. Неговото величие, ако можеше да се нарече така, бе в това, че не приемаше човешките граници.
Лидия му обърна гръб; все още не знаеше какво да прави. Нямаше на кого да каже, нито на мъжа си, който сигурно щеше да почине на мига, нито дори на Теризия, която бе достатъчно старомодна и привързана към брат си, за да застане на негова страна. Какво друго би си помислил един мъж след толкова ухажване, когато жената сама се съгласи да влезе с него в празната къща? Трябваше да се държи, сякаш не се е случило, реши Лидия. Само така би могла да живее нормално.
Повече от три месеца трябваше да минат, преди да се примири с мисълта, че е бременна. Отначало се надяваше да пометне. Искаше ѝ се да стане така, но като майка дори и през ум не ѝ минаваше да се отърве от плода. След време, когато си даде сметка, че скоро ще ѝ проличи, легна при Майки и го прегърна.