— Все едно, там банките са много небрежни. Тайната на влога често се нарушава. Чиновниците са много подкупни. Повечето сериозни перачи на пари стоят далеч от Бахамите. В момента е на мода Панама, а, разбира се, Големият Кайман още е сигурно място.
Разбира се, разбира се, закимаха и тримата. Офшорните сметки са си офшорни сметки, нали така? Още едно доказателство, че не трябваше да се доверяват на такъв идиот като Тревър.
Аргроу гледаше обърканите им лица и си мислеше колко невежи бяха всъщност. За трима мъже, които бяха в състояние да разтърсят из основи изборния процес в Америка, те изглеждаха ужасно наивни.
— Не ни отговорихте на въпроса — каза Спайсър.
— На Бахамите всичко е възможно.
— Значи ще го направите?
— Мога да се опитам. Гаранция няма.
— В такъв случай ви предлагаме сделка — каза Спайсър. — Вие ще проверите влога, а ние ще разгледаме обжалванията ви безплатно.
— Сделката не е лоша — каза Аргроу.
— И ние така мислим. Съгласен ли сте?
— Да.
Те се спогледаха неловко за миг, горди със споразумението си, но без да знаят кой трябва да направи следващия ход. Накрая Аргроу каза:
— Трябва да знам някои неща за сметката ви.
— Например? — попита Бийч.
— Някое име или номер.
— Сметката е на името на „Бумър Риълти“. Номерът е 144-DXN-9593.
Аргроу записа данните на листче хартия.
— Просто съм любопитен — заяви Спайсър, докато го наблюдаваха внимателно. — Как смятате да се свържете с приятелите си навън?
— По телефона — каза Аргроу, без да вдига поглед.
— Не и по тукашните — уточни Бийч.
— Тези телефони се подслушват — добави Ярбър.
— Не можете да ги използвате — натърти Спайсър.
Аргроу се усмихна на притесненията им, а после погледна през рамо и извади от джоба на панталона си някакъв инструмент, не по-голям от джобно ножче. Хвана го между палеца и показалеца си и обясни:
— Това е телефон, господа.
Те го погледнаха невярващо, а после видяха как той бързо го разгъна отгоре, отдолу и от едната страна, така че, когато телефонът беше напълно разтворен, той все още изглеждаше твърде малък за някакъв смислен разговор.
— Цифров е — поясни Аргроу. — И не се подслушва.
— Кой получава сметката? — попита Бийч.
— Имам брат в Бока Рейтън. Телефонът и услугата са подарък от него. — Той сгъна сръчно телефона и го скри. После посочи стаичката зад тях. — Какво има там? — попита той.
— Стая за съвещания — отвърна Спайсър.
— Има ли прозорци?
— Не, като изключим прозорчето на вратата.
— Добре тогава. Предлагам да вляза там, да поговоря по телефона и да свърша работата. Вие тримата стойте тук и ме пазете. Ако някой влезе в библиотеката, почукайте на вратата.
Братята се съгласиха с готовност, макар да не вярваха, че Аргроу ще успее.
Той се обади в белия микробус, паркиран на два километра от Тръмбъл върху един черен път, поддържан как да е от местните власти. Пътят минаваше край една нива, но фермерът още не се беше появявал. Земите на федералното правителство бяха на петстотин метра, но затворът не се виждаше от микробуса.
Вътре имаше само двама техници, единият дълбоко заспал на предната седалка, а другият полузаспал отзад със слушалки на ушите. Когато Аргроу натисна бутона за изпращане на скъпата си играчка, приемникът в микробуса се активира и двамата мъже се съживиха.
— Ало — каза той, — тук е Аргроу.
— Да, Аргроу, тук кола едно, слушам — отвърна техникът от задната част на микробуса.
— Аз съм близо до тримата глупаци и се правя, че звъня на мои приятели отвън, за да проверя дали съществува офшорната им сметка. Засега нещата напредват дори по-бързо, отколкото очаквах.
— Така изглежда.
— Ще ти се обадя по-късно, край — каза Аргроу и натисна бутона за изключване, но продължи да се прави, че е потънал в разговор. Седна на ръба на масата, а после се поразходи, като от време на време хвърляше поглед към Братята и зад тях.
Спайсър не можа да се сдържи да не надникне през прозорчето на вратата.
— Говори по телефона — обяви развълнувано той.
— А ти какво очакваше, че прави? — попита Ярбър, който четеше съдебни решения от последните седмици.
— Спокойно, Джо Рой — каза Бийч. — Парите са изчезнали с Тревър.