Той се усмихна и едва не се засмя на глас, а после скочи от стола, взе сакото си и събра свитата си. Кандидат-президентът трябваше да ходи на предизборни срещи, а после да обядва с група производители на оръжие.
Какъв късмет наистина!
Отново в ъгъла на юридическата библиотека, докато тримата му нови приятели пазеха вратата като сънливи часовои, Аргроу си поигра с телефона достатъчно дълго, за да ги убеди, че е задвижил връзките си из целия тъмен и мъглив свят на офшорните банки. След като два часа мърмори, разхожда се из стаята и държа телефона до ухото си като вманиачен дилър, най-накрая той излезе от стаята.
— Добри новини, господа — оповести той с уморена усмивка.
Те се скупчиха край него, нетърпеливи да чуят резултата.
— Парите още са там — заяви важно Аргроу.
Последва големият въпрос, с който смятаха да проверят дали новодошлият е измамник или играч от класа.
— Колко са? — попита Спайсър.
— Сто и деветдесет хиляди долара и малко отгоре — отвърна Аргроу и тримата въздъхнаха в унисон. Спайсър се усмихна. Бийч погледна встрани. Ярбър погледна Аргроу, сбърчил изпитателно вежди. Изражението му като цяло беше доста доброжелателно.
Според техните сметки сумата възлизаше на сто осемдесет и девет хиляди долара плюс жалкия лихвен процент, който плащаше банката.
— Не ги е откраднал — промърмори Бийч и те си спомниха с добро за мъртвия си адвокат, който не се оказа такова чудовище, за каквото го смятаха.
— Интересно защо — промърмори Спайсър почти на себе си.
— Е, там са — каза Аргроу. — Доста юридически услуги са това.
Така изглеждаше и понеже никой от тримата не можеше да се сети за подходяща лъжа, те просто не отговориха.
— Ако ме извините за нахалството, на ваше място аз бих прехвърлил парите някъде другаде — продължи Аргроу. — От тази банка изтича информация.
— Къде да ги прехвърлим? — попита Бийч.
— Ако парите бяха мои, аз бих ги прехвърлил незабавно в Панама.
Това беше нов въпрос, за който не се бяха сетили, защото мислеха само за Тревър и вероятната му кражба. Но сега се налагаше да го разгледат най-внимателно, сякаш много пъти бяха говорили за това.
— Защо бихте ги преместили? — попита Бийч. — Парите са на сигурно място, нали?
— Предполагам, че да — отвърна с готовност Аргроу. Той знаеше накъде бият, а те не знаеха какво цели той. — Но сами виждате колко се държи на тайната на влога. Аз не бих използвал бахамските банки в днешно време, особено тази.
— А и не знаем дали Тревър не е казал на някого за нея — добави Спайсър, който все гледаше да обвини адвоката.
— Ако искате парите да са на сигурно място, прехвърлете ги — посъветва ги Аргроу. — Ще отнеме по-малко от един ден и няма да трябва да се притеснявате повече. Освен това накарайте парите да работят за вас. Тази сметка просто си седи там и печели по няколко цента лихва. Дайте я на някой специалист по инвестициите, за да ви носи петнайсет-двайсет процента печалба. Едва ли скоро ще ползвате парите.
Така си мислиш ти, приятелче, казаха си те. Но думите му звучаха напълно логично.
— Предполагам, че можете да ги прехвърлите? — попита Ярбър.
— Разбира се, че мога. Още ли не ми вярвате?
И тримата поклатиха глава. Напротив, вярваха му.
— Имам добри връзки в Панама. Помислете си по въпроса. — Аргроу погледна часовника си, сякаш беше загубил интерес към тяхната сметка, а някъде другаде го чакаха стотина неотложни дела. Беше казал най-важното и не искаше да настоява.
— Помислихме си — каза Спайсър. — Ще ги прехвърлим веднага.
Той се спогледа с останалите.
— Само че има комисиона — обясни Аргроу като изпечен перач на пари.
— Каква комисиона? — попита Спайсър.
— Десет процента, за трансфера.
— Кой взима тези десет процента?
— Аз.
— Скъпичко е — каза Бийч.
— В зависимост от сумата. Всичко под един милион е с десет процента. Над сто милиона комисионната е един процент. Това е нормално в нашия бизнес и точно затова нося зелена затворническа риза, а не костюм за хиляда долара.
— Това е обир — каза Спайсър, човекът, който беше крал печалбите от бингото, организирано с благотворителна цел за подпомагане на сирачетата.