— Жълта хартия — каза той. — Колко трогателно. Писмото е за Рики.
— От кого е? — попита Ярбър.
— Къртис от Далас.
— Банкерът ли? — попита развълнувано Бийч.
— Не, Къртис е собственикът на бижутерийните магазини. Слушайте. — Спайсър отвори писмото, което също беше написано на мека жълта хартия. Той се усмихна, изкашля се и зачете:
— „Скъпи Рики, твоето писмо от осми януари ме трогна до сълзи. Прочетох го три пъти. Горкото момче! Защо те държат там?“
— Къде е той?
— Рики е затворен в скъпа клиника за наркомани. Лечението му се плаща от богатия му чичо. Рики е там от година и вече е чист и напълно излекуван, но ужасната управа на клиниката няма да го пусне до април, защото получава двайсет хиляди долара на месец от богатия му чичо, който иска племенникът му да е затворен и не му изпраща никакви джобни пари. Не си ли спомняш?
— Сега вече да.
— Ти ми помогна да го измисля. Да продължавам ли?
— Давай.
Спайсър продължи да чете:
— „Едва се сдържам да не дойда сам да се разправям с тези ужасни хора. А чичо ти е пълен нещастник! Богаташите като него си мислят, че могат просто да пращат пари и да не се интересуват от близките си. Както вече ти казах, баща ми беше много богат и беше най-стиснатият човек, когото познавам. Все ми купуваше разни неща — вещи, които бяха нетрайни и не означаваха нищо, когато ги изгубех. Само че никога нямаше време за мен. Той беше болен човек като чичо ти. Прилагам чек за хиляда долара, ако ти потрябва да си купиш нещо от лавката. Рики, нямам търпение да те видя през април. Вече споменах на жена си, че тогава ще се проведе международното изложение на диаманти в Орландо. Тя не иска да дойде с мен.“
— През април ли? — попита Бийч.
— Да. Рики е убеден, че ще го пуснат през април.
— Колко мило — усмихна се Ярбър. — Значи Къртис има жена и деца?
— Къртис е петдесет и осем годишен, има три пораснали деца и две внучета.
— Къде е чекът? — попита Бийч.
Спайсър бръкна в плика и мина на втора страница.
— „Трябва да сме сигурни, че можеш да дойдеш с мен в Орландо — прочете той. — Убеден ли си, че през април най-сетне ще те пуснат? Моля те, кажи «да». Непрекъснато мисля за теб. Държа снимката ти в чекмеджето на бюрото си и когато погледна очите ти, знам, че трябва да бъдем заедно.“
— Ама че гадост — възкликна все още усмихнат Бийч. — И това ми бил тексасец.
— В Тексас сигурно има много сладки момченца — отвърна Ярбър.
— А в Калифорния няма, така ли?
— Останалото е само лигавщини — заключи Спайсър, като прегледа набързо писмото. По-късно щеше да има достатъчно време да го четат. Извади чека за хиляда долара и го показа на колегите си. Скоро той щеше да бъде предаден на адвоката им, за да депозира сумата в тайната им сметка.
— Кога ще почнем да го притискаме? — попита Ярбър.
— Нека разменим още няколко писма. Рики трябва да сподели още свои мъки и страдания.
— Какво ще кажете някой пазач да го набие или нещо такова? — предложи Бийч.
— Там няма пазачи — възрази Спайсър. — Това е клиника за баровци, нали така? Там има психолози.
— Но Рики не може да излезе, нали? Значи е оградено и сто на сто има по някой и друг пазач. Или пък някой дръвник да награби Рики в банята или гардеробната?
— Не може да бъде жертва на сексуално насилие — отвърна Ярбър. — Къртис може да се изплаши, че Рики е хванал някоя болест.
Те отделиха още няколко минути, за да измислят нови неволи за бедния Рики. Снимката му беше задигната от стената на друг затворник, размножена от адвоката им и разпратена на повече от десетина адреса из всички щати. От нея се усмихваше красив колежанин в тъмносиня тога и шапка, стиснал диплома в ръката си.
Решиха, че Бийч ще поработи два-три дни върху новата история, а после ще напише чернова за следващото писмо до Къртис. Бийч беше Рики и в този миг бедното измислено момче пишеше сърцераздирателни писма до осем състрадателни души. Ярбър беше Пърси, също излекуван младеж в клиника за наркомани, който чакаше скоро да го пуснат и си търсеше богат чичко за другар в живота. Пърси бе пуснал пет въдици и бавно поклащаше стръвта.
Джо Рой Спайсър не го биваше в писането. Той координираше операцията, следеше да са последователни в измислиците си и се срещаше с адвоката, който носеше пощата. Освен това се грижеше за парите.