На входната врата имаше евтин венец, платен от ЦРУ.
— Не е ли хубаво — каза майка му, докато двете се качваха по стълбите.
И това е съборетина, помисли си леля Хелън.
Чап ги поздрави и се представи като помощник на Тревър. В момента се опитвал да затвори кантората, което било извънредно трудно.
— Къде е момичето — попита майката със зачервени от плач очи.
— Тя напусна преди известно време. Тревър я хвана да краде.
— Господи!
— Искате ли кафе? — попита той.
— Да, прекрасна идея. — Те седнаха на прашното продънено канапе, а Чап наля три чаши кафе от каничката, която тъкмо се бе сетил да напълни. Седна срещу тях на паянтовия плетен стол. Майката беше замаяна. Лелята беше любопитна, очите й шареха из кантората и търсеха някакъв признак на просперитет. Не бяха бедни, но на тяхната възраст никога нямаше да забогатеят.
— Много съжалявам за Тревър — каза Чап.
— Просто ужасно — каза мисис Карсън, а устната й потрепера. Чашата й се разтресе и по дрехата й се разля кафе. Тя не забеляза.
— Той имаше ли много клиенти? — попита леля Хелън.
— Да, много зает беше. Добър адвокат. Един от най-добрите, с които съм работил.
— Вие секретар ли сте? — попита Карсън.
— Не, помощник. Вечер уча право.
— Вие ли се занимавате с уреждането на наследството? — попита леля Хелън.
— Не — отвърна Чап. — Надявах се, че затова сте дошли.
— О, ние сме прекалено стари — каза майката.
— Колко пари остави той? — попита лелята.
Чап стана малко по-сериозен. Старата беше истинска хрътка.
— Нямам представа. Не се занимавах с парите.
— А кой се занимаваше?
— Предполагам, че счетоводителят му.
— Кой е той?
— Не знам. Тревър не споделяше много.
— Така е — каза тъжно майка му. — Дори и като момче. — Тя отново разля кафето си, този път на канапето.
— Вие плащате сметките тук, нали? — попита лелята.
— Не. Тревър се занимаваше с финансовите въпроси.
— Вижте какво, младежо, искат ни шестстотин долара, за да пренесат тялото му от Ямайка.
— Защо е ходил там? — намеси се майката.
— Взе си малко отпуск — отвърна Чап.
— Тя няма шестстотин долара — довърши Хелън.
— Напротив, имам.
— А, тук има малко пари — каза Чап и лелята изглеждаше доволна.
— Колко? — попита тя.
— Малко повече от деветстотин долара. Тревър обичаше да държи много дребни.
— Дайте ми ги — заяви леля Хелън.
— Смяташ ли, че е редно? — попита майката.
— По-добре ги вземете — каза Чап мрачно. — Иначе ще отидат в наследството му и данъчните ще ви ги вземат.
— Какво друго ще иде в наследството? — попита лелята.
— Всичко това — каза Чап, като махна към кантората, докато отиваше към бюрото си. Извади смачкан плик, пълен с банкноти, прехвърлени преди малко от отсрещната къща. Даде го на Хелън, която го грабна и преброи парите.
— Деветстотин и двайсет и нещо отгоре — каза Чап.
— Коя банка мислите, че използваше той? — попита Хелън.
— Нямам представа. Както казах, той не говореше за парите си. — В известен смисъл Чап казваше истината. Тревър беше прехвърлил деветстотин хиляди долара от Бахамите на Бермудските острови и оттам следите изчезваха. Парите сега бяха скрити в някаква банка в сметка, чийто номер беше известен само на Тревър Карсън. Те знаеха, че е тръгнал към Големия Кайман, но банките там ревниво пазеха тайната на влога. Двата дни щателни проучвания не бяха разкрили нищо. Убиецът му беше взел портфейла и ключа и докато полицията беше на местопрестъплението, беше претърсил хотелската стая. В едно чекмедже бяха скрити около осем хиляди долара в брой, но нямаше други значителни суми. И нищо, което да подсказва къде Тревър е скрил парите.
В Лангли смятаха, че по някаква причина Тревър е подозирал, че го следят. Основната част от парите липсваха, макар че той би могъл да ги вложи в някоя банка на Бермудите. Хотелската му стая беше взета без резервация — той просто беше влязъл от улицата и беше платил в брой за една вечер.