— По-добре да остане така — каза Ярбър.
— Нямам нищо против. Не съм се натискал да върша такива услуги.
— Какво ще получиш насреща?
— Предсрочно освобождаване. Ще прекарам тук още няколко седмици, а после пак ще ме преместят. Ще ме пуснат до края на годината, а ако мистър Лейк бъде избран, ще получа пълно помилване. Сделката не е лоша. Брат ми ще получи голяма услуга от бъдещия президент.
— Значи ти си посредникът?
— Не, аз съм куриерът.
— Да започваме тогава.
— Първо вие.
— Имате писмото. Искаме пари и освобождаване.
— Колко пари?
— По два милиона на човек — заяви Спайсър. Явно бяха обсъждали това неведнъж. Три чифта очи наблюдаваха Аргроу и чакаха да трепне, да се намръщи, да се шокира. Реакция обаче не последва, само кратка пауза, през която той отвърна на погледите им.
— От мен не зависи нищо, нали разбирате? Аз само ще съобщя подробностите на брат си.
— Ние четем вестници всеки ден — каза Бийч. — Мистър Лейк разполага с повече пари, отколкото е в състояние да похарчи в момента. Шест милиона са капка в морето.
— Той има седемдесет и осем милиона на ръка без никакви дългове — добави Ярбър.
— Все едно — каза Аргроу. — Аз съм само куриер, пощаджия, нещо като Тревър.
Те отново замръзнаха при споменаването на мъртвия адвокат. Изгледаха Аргроу, чието внимание беше приковано в ноктите му, и се зачудиха дали коментарът за Тревър не беше някакъв вид предупреждение. Колко опасна беше станала тяхната игра? Бяха като замаяни от мечтите си за пари и свобода, но дали бяха в безопасност? Дали щяха да бъдат в безопасност за в бъдеще?
Винаги щяха да знаят тайната на Лейк.
— А как искате да получите парите? — попита Аргроу.
— Много просто — отвърна Спайсър. — Всичките наведнъж, преведени по банков път до някое хубаво местенце, например Панама.
— Добре. А по въпроса за освобождаването ви? — попита Аргроу.
— Какво за него? — попита Бийч.
— Някакви предложения?
— Никакви. Мислехме, че мистър Лейк ще се погрижи за това. Напоследък той има много влиятелни приятели.
— Да, но все още не е президент. Още не може да разчита на подходящите хора.
— Няма да чакаме до януари да встъпи в длъжност — заяви Ярбър. — Всъщност не мислим да чакаме и до ноември, за да видим дали ще спечели.
— Значи искате да бъдете освободени веднага?
— Възможно най-бързо — отвърна Спайсър.
— Има ли значение по какъв начин?
Те се замислиха за миг, а после Бийч каза:
— Трябва да бъде легално. Не искаме да се крием през остатъка от живота си. Не искаме непрекъснато да се страхуваме.
— Заедно ли ще си тръгнете?
— Да — каза Ярбър. — И имаме конкретни планове как да го направим. Първо обаче трябва да уговорим важните неща — парите и кога по-точно ще ни пуснат оттук.
— Разбирам. От своя страна Лейк иска всичките ви документи, писмата, бележките и копията от изнудването ви. Очевидно мистър Лейк иска да бъде уверен, че тайната му няма да излезе на бял свят.
— Ако получим онова, което искаме, той няма за какво да се безпокои — каза Бийч. — С удоволствие ще забравим, че изобщо сме чували за Арън Лейк. Само че трябва да те предупредим да предадеш на мистър Лейк, че ако нещо се случи с нас, тайната му все пак ще излезе наяве.
— Имаме човек на свобода — каза Ярбър.
— Нещо като бомба със закъснител — добави Спайсър, сякаш помагаше да се обясни необяснимото. — Ако нещо се случи с нас, като например онова, което се случи с Тревър, няколко дни по-късно бомбата ще избухне. Мистър Лейк все пак ще бъде разкрит.
— Това няма да стане — каза Аргроу.
— Ти си куриер. Не знаеш какво ще стане — ухили се Бийч. — Май са замесени същите хора, които убиха Тревър.
— Не можете да сте сигурни.
— Не, но имаме мнение по въпроса.
— Да не спорим за неща, които не можем да докажем, господа — приключи обсъждането Аргроу. — Ще се видя с брат си в девет сутринта. Нека се чакаме тук в десет.
Аргроу напусна стаята и ги остави в транс, потънали в мисли. Братята брояха парите си, но се страхуваха да започнат да ги харчат наум. Аргроу тръгна към пистата, но се върна, когато видя няколко затворници да тичат по нея. Трябваше да обикаля, докато не намери скришно място зад столовата, а после се обади на Клокнър.