Човекът от министерството взе думата:
— Президентът разгледа вашите присъди и прецени, че сте излежали достатъчна част от тях. Той е убеден, че имате какво още да предложите на страната си, като отново станете трудещи се граждани.
Те го изгледаха безизразно. Нима този глупак не знаеше, че те ще приемат нова самоличност и ще напуснат страната и нейните граждани поне за две години? Кой на чия страна беше тук, а?
И защо президентът ги помилваше, когато те знаеха достатъчно мръсни тайни, за да провалят Арън Лейк, човека, който бе в състояние да победи вицепрезидента? Нали Лейк искаше да им запуши устата, а не президентът? Нали така?
Как бе успял Лейк да убеди президента да ги помилва?
Как би могъл Лейк да убеди президента да направи каквото и да било на този етап от кампанията?
Те стиснаха заповедите си и седнаха безмълвно, с безизразни лица, зад които се блъскаха безброй въпроси.
Човекът от Бюрото по затворите продължи:
— Това би трябвало да е чест за вас. Помилването е нещо много рядко.
Ярбър успя да се съгласи с бързо кимване, но дори и тогава си мислеше: „Кой ни чака отвън?“
— Мисля, че не сме на себе си от радост — заяви Бийч.
За първи път в Тръмбъл имаше толкова важни затворници, че сам президентът да ги помилва. Началникът беше много горд с тримата, но не знаеше как да отбележи този миг.
— Кога искате да си тръгнете? — попита той, сякаш очакваше те да предложат да останат за тържеството по изпращането им.
— Незабавно — каза Спайсър.
— Много добре. Ще ви откараме в Джаксънвил.
— Не, благодаря. Ще намерим кой да ни закара.
— Добре тогава, трябва да се оформят някои документи.
— Побързайте — каза Спайсър.
Всеки получи раница, в която да събере нещата си. Докато вървяха бързо из затвора, все още плътно един до друг и в крачка, а след тях маршируваше един пазач, Бийч прошепна тихичко:
— Кой тогава ни издаде проклетите заповеди за помилване?
— Не е Лейк — каза едва доловимо Ярбър.
— Разбира се, че не е той — обади се Бийч. — Президентът не би направил нищо за Лейк.
Те тръгнаха по-бързо.
— Какво значение има? — попита Спайсър.
— Не е логично — каза Ярбър.
— И какво смяташ да правиш, Фин? — попита Спайсър, без да вдига поглед. — Ще останеш ли тук няколко дни да помислиш по въпроса? А после, ако разбереш кой е издействал помилването, може би няма да го приемеш? Я стига!
— Някой друг стои зад всичко това — каза Бийч.
— В такъв случай аз обичам този някой, разбрахте ли? — извика Спайсър. — Нямам намерение да стоя тук и да задавам въпроси.
Те събраха вещите си светкавично, без да спират, за да се сбогуват с когото и да било. И без това повечето им приятели бяха пръснати из целия затвор.
Трябваше да побързат, преди да са се събудили или преди президентът да промени решението си.
В единайсет и петнайсет те минаха през главния вход на административната сграда, през същата врата, през която бяха влезли преди години, и зачакаха транспорта си на горещия тротоар. Никой от тях не се обърна назад.
Уес и Чап караха микробуса, но се представиха под други имена. Използваха толкова много.
Джо Рой Спайсър легна на задната седалка и покри очите си с ръка, решен да не вижда нищо, докато не се озове някъде далеч оттук. Искаше да заплаче или да изкрещи, но беше онемял от щастливо изумление — бе го обзела чиста, неподправена еуфория. Скри очите си и се усмихна глупаво. Искаше бира и жена, за предпочитане неговата собствена. Скоро щеше да й се обади. Микробусът потегли.
Внезапното им освобождение ги бе разтърсило. Повечето затворници броят дните и така знаят с някаква точност кога ще дойде мигът. Освен това знаят къде отиват и кой ще ги чака там.
Братята обаче знаеха толкова малко. Освен това не вярваха и на малкото, което знаеха. Заповедите за помилване бяха фалшиви. Парите бяха примамка. Сега ги откарваха на заколение, също като бедния Тревър. Микробусът щеше да спре всеки миг и двамата галфони отпред щяха да претърсят чантите им, да намерят каквото трябва, а после да ги убият в някаква канавка до пътя.
Може би. И все пак в този миг Братята не съжаляваха за сигурността на Тръмбъл.
Фин Ярбър седна зад шофьора и се загледа в пътя. Държеше заповедта си, готов да я представи на всеки, който би ги спрял и би им казал, че сънят е свършил. До него седеше Хатли Бийч, който след няколко минути пътуване се разплака — не, не силно, просто стискаше очи, а сълзите се ронеха към треперещите му устни.