Бийч имаше защо да плаче. Тъй като му оставаха още осем и половина години, помилването беше по-важно за него, отколкото за двамата му колеги, взети заедно.
Между Тръмбъл и Джаксънвил не беше проронена нито дума. Докато се приближаваха към града, пътищата станаха по-широки, движението по тях по-натоварено, а тримата бивши съдии наблюдаваха пейзажа с голямо любопитство. Хората караха коли, пътуваха. Над тях летяха самолети. По реките плуваха лодки. Нещата отново бяха нормални.
Промъкнаха се през трафика по булевард Атлантик, като се наслаждаваха на всеки миг от задръстването. Времето беше горещо, туристите бяха наизлезли, имаше дами с дълги загорели крака. Видяха ресторантите за морски деликатеси и баровете, чиито реклами обещаваха студена бира и евтини стриди. Когато улицата свърши, започна плажът и микробусът спря под верандата на „Сий Търтъл Ин“. Последваха един от придружителите си през фоайето, където привлякоха един-два погледа, защото все още бяха облечени еднакво. Качиха се на петия етаж, слязоха от асансьора и Чап каза:
— Вашите стаи са онези трите. — Той посочи надолу по коридора. — Мистър Аргроу би искал да се срещне с вас възможно най-бързо.
— Къде е той? — попита Спайсър.
— Ей там, в ъгловия апартамент — посочи отново Чап. — Той ви чака.
— Да вървим — каза Спайсър и тримата последваха Чап до ъгъла. Раниците им се блъснаха една в друга.
Джак Аргроу въобще не приличаше на брат си. Беше много по-нисък, а косата му беше руса и къдрава, докато тази на брат му беше тъмна и оредяла. Случайно може би, но тримата го забелязаха и по-късно го споменаха. Той стисна бързо ръцете им, но само от учтивост. Беше нервен и говореше много бързо.
— Как е брат ми? — попита той.
— Добре е — отвърна Бийч.
— Видяхме го тази сутрин — добави Ярбър.
— Искам да го измъкна от затвора — рече троснато Аргроу, като че ли той беше там по тяхна вина. — Затова участвам в тази сделка. Ще освободя брат си от затвора.
Те се спогледаха; нямаха какво да кажат.
— Седнете — продължи Аргроу. — Вижте какво, не знам как и защо съм забъркан във всичко това. Което много ме притеснява. Аз съм тук от името на мистър Арън Лейк, който според мен ще бъде избран и ще стане велик президент. Предполагам, че тогава ще мога да измъкна брат си от затвора. Така или иначе, аз не познавам лично мистър Лейк. Негови хора дойдоха при мен преди около седмица и ме помолиха да им съдействам по много таен и деликатен въпрос. Затова съм тук. Това е услуга. Не знам всичко, разбирате ли?
Той говореше бързо и отсечено. Изразяваше се с думи и жестове и не можеше да остане спокоен.
Братята не отговориха нищо, но от тях не се и очакваше отговор.
Двете скрити камери запечатваха сцената и я предаваха мигновено до Лангли, където Теди, Йорк и Девил я гледаха на широк екран в бункера. Бившите съдии, сега бивши затворници, приличаха на току-що освободени военнопленници, объркани и плахи, все още в униформа, все още невярващи в избавлението си. Седяха плътно един до друг и гледаха страхотното представление на агент Литър.
След като се бяха опитвали да ги надлъжат три месеца, беше им интересно най-сетне да ги видят. Теди разгледа лицата им и неохотно си призна, че донякъде се възхищава от тях. Тези мъже имаха достатъчно ум и късмет да уловят подходящата жертва. Сега бяха свободни и скоро щяха да бъдат добре възнаградени за своята изобретателност.
— Добре, първо на въпроса с парите — изръмжа Аргроу. — По два милиона на човек. Къде ги искате?
Нямаха кой знае какъв опит с подобен тип въпроси.
— Какви са възможностите? — попита Спайсър.
— Трябва да ги преведем някъде — сряза го Аргроу.
— Какво ще кажете за Лондон? — попита Ярбър.
— Лондон ли?
— Искаме парите, всичките шест милиона, да бъдат преведени едновременно, в една и съща сметка в лондонска банка — каза Ярбър.
— Можем да ги изпратим навсякъде. Коя банка?
— Можете ли да ни помогнете за подробностите? — попита Ярбър.
— Казаха ми, че можем да изпълним всяко ваше желание. Но ще трябва да завъртя няколко телефона. Защо не си отидете в стаите, не вземете душ и не се преоблечете? Дайте ми петнайсет минути.