Клокнър и компания ги видяха да се връщат в „Сий Търтъл Ин“. На Клокнър и компания им беше писнало от Нептун Бийч, „Питс“, „Сий Търтъл“ и претъпканата им къща. Шестима агенти, включително Чап и Уес, още бяха там и с нетърпение чакаха да ги пратят другаде. Те бяха открили Братята, бяха ги изкарали от Тръмбъл, бяха ги довели на плажа и сега просто искаха тримата да напуснат страната.
Джак Аргроу не беше докоснал писмата, или поне те изглеждаха недокоснати. Лежаха, увити в калъфката, на канапето, на същото място, където Спайсър ги бе оставил.
— Парите са на път — каза Аргроу, когато тримата се настаниха.
Теди продължаваше да гледа от Лангли. Братята вече бяха облечени в плажни тоалети. Ярбър носеше рибарска шапка с петнайсетсантиметрова козирка. Спайсър носеше сламена шапка и жълта фланелка. Републиканецът Бийч носеше панталонки в цвят каки, плетен пуловер и шапка за голф.
На масата имаше три дебели плика. Аргроу връчи по един на всеки от Братята.
— Вътре са новите ви самоличности. Актове за раждане, кредитни карти. Карти за социално осигуряване.
— Ами международни паспорти? — попита Ярбър.
— В съседната стая има фотограф. За паспортите и шофьорските книжки трябват снимки. Ще отнеме трийсет минути. Освен това има по пет хиляди долара в брой в тези малки пликове тук.
— Аз Харви Мос ли съм? — попита Спайсър, като погледна акта си за раждане.
— Да. Не ви ли харесва името Харви?
— Вече ми харесва.
— Отива ти — каза Бийч.
— А ти кой си?
— Джеймс Нънли.
— Приятно ми е, Джеймс.
Аргроу не се усмихна, нито се отпусна дори за миг.
— Трябва да знам кога смятате да пътувате. Хората от Вашингтон искат да напуснете страната възможно най-бързо.
— Трябва да проверя как са полетите до Лондон — каза Ярбър.
— Вече го направихме. Има полет от Джаксънвил за Атланта след два часа. В седем и десет тази вечер има самолет от Атланта за Лондон, летище Хийтроу, който пристига утре рано сутринта.
— Можете ли да ми намерите място?
— Вече го направихме. Първа класа.
— Ами вие? — попита Аргроу, като погледна другите двама.
— На мен ми харесва тук — каза Спайсър.
— Съжалявам. Сключихме сделка.
— Ще вземем същия самолет утре следобед — каза Бийч. — В случай, че всичко е наред с мистър Ярбър.
— Искате ли да ви направим резервации?
— Да, благодаря.
Чап влезе безшумно в стаята и взе калъфката от възглавница от канапето. Тръгна си с писмата.
— Да отидем да направим снимките — предложи Аргроу.
Фин Ярбър, който сега пътуваше като мистър Уилям Маккой от Сан Хосе, Калифорния, стигна до Атланта без проблеми. Един час той обикаля летището, вози се на ескалаторите под и над земята и изпита дълбоко удоволствие от тръпката да бъде сред милиони забързани хора.
Мястото му в първа класа беше масивно разтягащо се кресло. След две чаши шампанско той започна да се унася и да мечтае. Страхуваше се да заспи, защото се страхуваше от събуждането. Беше убеден, че ще се окаже на горното си легло, загледан в стената, отброяващ поредния ден в Тръмбъл.
От един уличен телефон до „Бийч джава“ Джо Рой най-накрая успя да открие жена си. Отначало тя не повярва, че се обажда съпругът й, и отказа да приеме разговорът да е за нейна сметка.
— Кой е? — попита тя.
— Аз съм, скъпа. Вече не съм в затвора.
— Джо Рой?
— Да, а сега слушай. Излязох от затвора, разбра ли? Слушаш ли ме?
— Да. Къде си?
— Отседнал съм в един хотел близо до Джаксънвил, Флорида. Пуснаха ме от затвора тази сутрин.
— Пуснаха? Но как…
— Не питай. Ще ти обясня по-късно. Утре заминавам за Лондон. Искам да отидеш в пощата рано сутринта и да подадеш молба за международен паспорт.
— Лондон? Лондон ли каза?
— Да.
— В Англия?
— Да, точно така. Трябва да отида там за известно време. Това е част от сделката.
— За колко време?
— Две-три години. Слушай, знам, че е трудно за вярване, но аз съм свободен и ние ще живеем в чужбина две-три години.