— Много жестоко — каза Ярбър. — Ами ако се самоубие?
— Не ми се вярва.
Прочетоха писмото още веднъж и поспориха дали сега е най-добрият момент да го пуснат. Не разискваха доколко незаконно е тяхното изнудване, нито евентуалното наказание, ако ги хванеха. Бяха провели тези дискусии преди месеци, когато Джо Рой Спайсър убеди останалите двама да се присъединят към начинанието му. Рисковете бяха незначителни в сравнение с потенциалните печалби. Жертвите им едва ли щяха да изтичат в полицията и да се оплачат.
Досега обаче още не бяха притиснали никого. Кореспондираха си с десетина потенциални жертви, все застаряващи мъже, направили грешката да отговорят на следната обява:
„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен господин на 40–50 години за кореспонденция.“
Една малка обява с дребен шрифт на гърба на гейсписание беше предизвикала шейсет отговора и Спайсър се зае със задачата да отсее боклука и да намери богаташите. Отначало това му се струваше отвратително, а после му стана забавно. Сега беше истински бизнес, защото се канеха да приберат сто хиляди долара от един напълно невинен човек.
Адвокатът им щеше да вземе една трета. Макар това да бе обичайната практика, все пак делът им се виждаше твърде голям. Но нямаха избор. Той беше важен елемент, незаменим съучастник в техните престъпления.
Поработиха над писмото до Куинс около час, а после решиха да премислят една нощ и да напишат окончателния вариант на следващия ден. Имаше и отговор от мъж с псевдонима Хувър. Това беше второто му писмо до Пърси и беше пълно с приказки за птички. Ярбър трябваше да понаучи нещо за тях, преди да отговори от името на Пърси и да демонстрира голям интерес към темата. Явно Хувър се боеше и от сянката си. Не разкриваше нищо лично и не споменаваше дали има пари.
Братята решиха да му дадат още малко време. Да си поговорят за птички, а после да се опитат да го подмамят да спомене нещо за физическа близост. Ако Хувър не усетеше намека или ако не разкриеше нещо за финансовото си състояние, щяха да се откажат от него.
Според Бюрото по затворите Тръмбъл се водеше лагер. Това означаваше, че няма нито огради, нито бодлива тел, кули или пазачи с пушки, които да дебнат за бягащи затворници. „Лагер“ означаваше минимална охрана, така че всеки затворник можеше просто да си тръгне. В Тръмбъл имаше хиляда души, но малцина бягаха.
Вътре беше по-добре уредено от повечето държавни училища. Имаше стаи с климатик, чисто кафене, зали за фитнес, билярд и карти, игрища за баскетбол и волейбол, писта за бягане, библиотека, църква с дежурен свещеник, психолози и неограничени часове за посещение.
Тръмбъл беше възможно най-доброто място за един затворник. Всички задържани тук се водеха слабо опасни. Осемдесет процента лежаха за престъпления, свързани с наркотици. Около четирийсет затворници бяха ограбили банки, без да наранят или сериозно да изплащат някого. Останалите бяха заможни хора, които варираха от дребни измамници до доктор Флойд, хирурга, който в рамките на две десетилетия бе откраднал шест милиона долара от здравните фондове.
Насилието не се толерираше в Тръмбъл. Заплахите бяха рядкост. Имаше много правила и администрацията не срещаше особени проблеми при налагането им. Нарушителите бяха изпращани в затвор със средно тежка степен на охрана, което означаваше бодлива тел и твърде груби надзиратели.
Обитателите на Тръмбъл предпочитаха да се държат добре и да излежат присъдите си във федерален „кафез“.
Опитите за извършване на сериозни престъпления отвътре бяха нещо нечувано до пристигането на Джо Рой Спайсър. Още преди да го приберат на топло, Спайсър беше чул за аферата в Ангола, прочутия затвор в Луизиана. Няколко пандизчии се бяха усъвършенствали в изнудването на хомосексуалисти до такава степен, че бяха прибрали от жертвите си седемстотин хиляди долара, преди да ги усетят.
Спайсър живееше в селски район близо до границата с Луизиана и аферата „Ангола“ беше много известна в неговия край. Никога не си беше представял, че ще я повтори, докато една сутрин не се събуди във федерален затвор и не реши да издои всеки, който му паднеше в ръчичките.
Всеки ден в един часа следобед излизаше на разходка, като винаги вземаше със себе си пакет „Марлборо“. Не беше пушил от десет години, преди да го осъдят, а сега беше стигнал до две кутии на ден. Разхождаше се, за да неутрализира ефекта върху дробовете си. За трийсет и четири месеца беше извървял около двеста километра. Освен това беше свалил тринайсет килограма, макар и вероятно не с гимнастика, както твърдеше. Причината беше по-скоро в забраната да се пие бира в затвора.