Два часа по-късно беше на летището в Джаксънвил, пиеше силно кафе без алкохол и кроеше планове. Тръгна с колата към Тръмбъл, пристигна в 4:30 и близо половин час чака Спайсър.
— Каква приятна изненада — каза сухо Спайсър, докато влизаше в стаята за юридически консултации. Тревър нямаше куфарче за проверка, така че пазачът потупа надве-натри джобовете му и излезе. Парите бяха скрити под мокета на фолксвагена.
— Получихме сто хиляди долара от Айова — каза Тревър, като хвърли поглед към вратата.
Спайсър внезапно се зарадва, че вижда адвоката си. Не му харесваше това „получихме“, нито тлъстият дял на Тревър, но цялата операция не би била възможна без помощ отвън, така че както обикновено адвокатът беше необходимото зло.
— Значи са на Бахамските острови?
— Да. Току-що идвам оттам. Парите са в сметката ви — всичките шейсет и седем хиляди.
Спайсър си пое дълбоко въздух и се наслади на победата. Една трета от плячката означаваше двайсет и две хиляди плюс дребни. Време беше да се напишат нови писма.
Той бръкна дълбоко в джоба на маслиненозелената си затворническа риза и извади сгъната изрезка от вестник.
Протегна ръце и я погледна за миг, а после каза:
— Баскетболният отбор на „Дюк“ ще играе с момчетата на Техническия тази вечер. Заложи пет хиляди долара на Техническия.
— Пет хиляди?
— Да.
— Никога досега не съм залагал пет хиляди на някой мач.
— Какъв ти е букмейкърът?
— Дребна риба.
— Виж какво, щом е букмейкър, значи сумата няма да е проблем. Свържи се с него възможно най-бързо. Може да се наложи да се обади тук-там, но ще се справи.
— Добре де, добре.
— Можеш ли да се върнеш утре?
— Предполагам.
— Колко други клиенти са ти плащали трийсет и три хиляди долара?
— Николко.
— В такъв случай бъди тук утре в четири. Ще искам да изпратиш няколко писма.
Спайсър го остави и бързо излезе от сградата на администрацията, като само кимна на пазача на прозореца. Вървеше устремено през старателно окосената морава, а слънцето на Флорида припичаше, макар че беше само февруари. Колегите му бяха потънали в мудната си работа в библиотеката и както винаги бяха сами, така че Спайсър не се поколеба да обяви:
— Получихме сто хиляди долара от стария Куинс от Айова!
Ръцете на Бийч замръзнаха върху клавиатурата. Той вдигна поглед над очилата си, а челюстта му увисна. Най-сетне успя да измърмори:
— Майтапиш ли се?
— Не. Казвам го съвсем сериозно. Току-що говорих с Тревър. Парите са изпратени точно по инструкциите и са пристигнали на Бахамите тази сутрин. Скъпият Куинси клекна веднага.
— Дайте да го ударим пак — предложи Ярбър, преди другите да успеят да реагират.
— Куинс ли?
— Ами да. Първите сто хиляди бяха лесни, нека го изцедим още веднъж. Какво можем да загубим?
— Нищо — каза с усмивка Спайсър. Жалко, че не се беше сетил пръв.
— Колко да му искаме? — попита Бийч.
— Да опитаме с петдесет — предложи най-простодушно Ярбър, сякаш всичко беше възможно.
Другите двама кимнаха и се замислиха за следващите петдесет хиляди, а после Спайсър се обади:
— Вижте какво, дайте да преценим докъде сме стигнали. Мисля, че Къртис от Далас е узрял. Ще ударим Куинс втори път. Машинката явно работи и ми се струва, че трябва да дадем газ и да станем по-агресивни. Нали разбирате? Да ги разчепкаме един по един и да натиснем педала.
Бийч изключи компютъра и извади една папка. Ярбър разчисти бюрото си. Тяхната игричка току-що им бе донесла свеж прилив на капитали и миризмата на незаконните приходи бе упоителна.
Зачетоха старите писма и започнаха да нахвърлят нови. Скоро решиха, че им трябват още жертви. Щяха да пуснат още обяви на последните страници на онези списания.
Тревър успя да стигне до „Питс Бар и Грил“ тъкмо навреме за сервирането на напитки на половин цена — тук това започваше в пет следобед и продължаваше до първия юмручен бой. Намери Преп, трийсет и две годишен студент от университета в Северна Флорида, да играе билярд. При победа получаваше по двайсет долара. Топящият се наследствен фонд на Преп задължаваше адвоката му да му плаща по две хиляди долара на месец, докато Преп е редовен студент. И той беше във втори курс вече единайсет години.