Освен това Преп беше най-търсеният букмейкър в „Питс“ и когато Тревър му прошепна, че иска да заложи голяма сума на баскетболния мач довечера, Преп попита:
— Колко голяма?
— Петнайсет хиляди — каза Тревър и отпи солидна глътка бира.
— Сериозно? — попита Преп, като натри щеката си и огледа опушената маса. Тревър никога не беше залагал повече от сто долара на мач.
— Напълно. — Адвокатът отпи още една голяма глътка бира. Чувстваше, че му е потръгнало. Ако на Спайсър му стискаше да заложи пет хиляди на този мач, Тревър щеше да удвои сумата. Току-що беше спечелил трийсет и три хиляди необлагаеми долара. Много важно, ако загубеше десет хиляди. И без това толкова прибираха данъчните.
— Трябва да се обадя на някои хора — каза Преп, като извади клетъчния си телефон.
Барманът беше роден тук и никога не беше напускал щата Флорида, но, кой знае защо, се бе пристрастил към австралийския футбол. В момента даваха австралийски мач и се наложи Тревър да му бутне двайсет долара, за да го накара да превключи на канала с университетски баскетбол.
При заложени на Техническия петнайсет хиляди долара нямаше начин момчетата от „Дюк“ да пропуснат кош, не и през първото полувреме. Тревър ядеше пържени картофи, пиеше бутилка след бутилка и се правеше, че не забелязва Преп, който се взираше в него от един тъмен ъгъл до билярдната маса.
През второто полувреме Тревър едва не подкупи бармана да превключи обратно на австралийския мач. Напиваше се все повече и през последните десет минути открито псуваше Джо Рой Спайсър пред всеки, който бе готов да го слуша. Какво ли разбираше този простак от университетски баскетбол? Девет минути преди края на мача „Дюк“ водеха с двайсет точки, когато крайният защитник на Техническия най-изненадващо се развихри и вкара четири коша, всеки от които носеше по три точки. Тревър бе уцелил победителя.
Играта бе прекъсната минута преди края. На Тревър не му пукаше какъв точно ще бъде резултатът. Беше спечелил. Щедро изплати дълга си, даде на бармана сто долара бакшиш и отправи гаменски поздрав към Преп, докато тръгваше към вратата. Преп застана мирно и отдаде почест.
В хладния мрак Тревър заподскача по булевард Атлантик, далеч от светлините и от евтините, скупчени една до друга вили, които се даваха под наем през лятото, мина покрай спретнатите сгради на старческите домове с техните прясно боядисани фасади и изрядни градинки, после пое по старите дървени стъпала към плажа, където събу обувките си и тръгна покрай водата. Температурата беше около седем градуса, нещо нормално за февруари, и не след дълго краката му бяха мокри и студени.
Не че усещаше нещо — бе спечелил четирийсет и три хиляди долара за един ден, чисти, без данъци, при това всичките тайно от правителството. Миналата година, като приспадна присъщите разходи, му бяха останали двайсет и осем хиляди долара, и то, след като бе работил почти по цял ден. Бе се карал с клиенти, които бяха твърде бедни или твърде стиснати, за да си плащат, бе избягвал съдебните зали, бе се разправял с дребнави брокери и банкери и бе навиквал секретарката си. Бе се мъчил да скрие нещо от данъчните.
Какво прекрасно нещо бяха бързите пари. Отначало игричката на Братята му се беше видяла подозрителна, но сега му се струваше гениална. Да изнудваш онези, които не могат да се оплачат. Колко умно.
А след като машинката за пари работеше толкова добре, Спайсър щеше да усили натиска. Писмата щяха да станат повече, а посещенията в Тръмбъл по-чести. И какво от това? Тревър би ходил всеки ден, ако трябваше; с удоволствие би разнасял писма и би подкупвал всякакви пазачи.
Той пляскаше с крака във водата, вятърът се усилваше и вълните се надигаха.
Още по-умно би било да открадне нещичко от изнудвачите — доказани престъпници, които определено не можеха да се оплачат. Мисълта беше ужасна и той почти се засрами от себе си, но все пак си беше така. Възможността съществуваше реално. Откога крадците се славеха с лоялност?
Трябваха му един милион долара, ни повече, ни по-малко. Беше го пресмятал много пъти, докато караше към Тръмбъл, пиеше в бара или седеше зад бюрото си при заключена врата. Само някакви си милион долара и той можеше да затвори жалката си кантора, да предаде разрешителното си, да си купи яхта и вечно да се носи по вятъра някъде из Карибите.