— Сигурна съм, че ще дадат най-малко пет милиона — каза тя уверено. — Поне като начало.
Тайнър направи по памет списък с двайсет френски и английски компании, които реализираха около една четвърт от годишните си продажби чрез Пентагона. Веднага щеше да се заеме с тях.
Тайнър се бе превърнала в типична вашингтонска адвокатка. Не беше влизала в съдебна зала от петнайсет години, а всяко важно събитие с международен отзвук по някакъв начин бе свързано с нея.
Сега бе изправена пред безпрецедентно предизвикателство — да помогне за избирането на неизвестен, появил се в последния момент кандидат, познат на трийсет процента от избирателите и симпатичен на дванайсет процента. За разлика от другите аутсайдери обаче този кандидат се радваше на едва ли не неограничено финансиране. През годините Тайнър беше получила достатъчно пари, за да избира или побеждава всякакви политици, и затова хранеше непоклатимото убеждение, че парите винаги печелят. С пари тя можеше да избере или провали всеки кандидат.
През първата седмица от своето съществуване „Ди-Пак“ преливаше от необуздана енергия. Офисите бяха отворени по двайсет и четири часа на денонощие, а хората на Тайнър стегнаха редици и устремно се втурнаха в атака. Отделът за финансиране състави списък с триста и десет хиляди работници от военната индустрия и свързаните с нея производства, а после ги заля с листовки, които молеха за пари. Друг списък включваше имената на двайсет и осем хиляди служители в сферата на отбраната, които печелеха повече от петдесет хиляди долара годишно. На тях изпратиха друг тип молби.
Лобистите от „Ди-Пак“ откриха петдесетте членове на Конгреса, в чиито избирателни райони имаше най-развита военна индустрия. На трийсет и седем от тях предстоеше преизбиране, което щеше да ги направи далеч по-сговорчиви. „Ди-Пак“ щеше да слезе на най-ниско ниво, при работниците от военните концерни и техните началници, и да организира масирана телефонна кампания в подкрепа на Лейк и на увеличаването на военните разходи. Шестима сенатори от региони, където имаше големи военни заводи, трябваше да се преборят със силните си опоненти през ноември. Илейн Тайнър щеше да обядва с всеки един от тях.
Неограниченото финансиране не може да остане дълго незабелязано във Вашингтон. Един конгресмен от Кентъки, който беше сред най-невзрачните от четиристотин трийсет и петте, отчаяно се нуждаеше от пари, за да води смятаната си за обречена предизборна кампания в своя щат. Никой не беше чувал за този нещастник. Той не беше казал и дума през първите си две години, а сега противниците му в Кентъки бяха намерили далеч по-привлекателен кандидат. Конгресменът дочу някои слухове, откри Илейн Тайнър и разговорът им протече горе-долу така:
— Колко пари ви трябват? — попита Тайнър.
— Сто хиляди долара. — Той потръпна, но не и тя.
— Можете ли да подкрепите Арън Лейк на президентските избори?
— Бих подкрепил всеки, ако цената е добра.
— Чудесно. Ще ви дадем двеста хиляди долара и ще проведем кампанията ви.
— Ваш съм.
Повечето не бяха толкова лесни, но „Ди-Пак“ успя да купи подкрепата на осем конгресмени през първите десет дни от своето съществуване. Всички те бяха дребни риби, които бяха работили с Лейк и го харесваха. Стратегията беше да ги съберат пред камерите седмица-две преди седми март. Колкото повече, толкова по-добре.
Повечето конгресмени обаче вече бяха застанали зад други кандидати.
Тайнър действаше бързо и понякога ходеше на три делови обеда на ден, все за сметка на „Ди-Пак“. Целта и беше да разтръби навсякъде в града, че новата й фирма има много пари и че нейният фаворит скоро ще се откъсне от останалите състезатели. В един град, където приказките сами по себе си бяха индустрия, за нея не беше проблем да разпространи новината.
Съпругата на Фин Ярбър пристигна без предупреждение в Тръмбъл — това беше първото й посещение от десет месеца насам. Тя бе облечена в мръсна дънкова пола и широка блуза, украсена с мъниста и пера. Около шията и китките и по главата си имаше всевъзможни шарени дрънкулки. Беше с оръфани кожени сандали. Сивата й коса беше подстригана по мъжки, под мишниците й се виждаха косми и тя приличаше на уморена, изхабена хипарка от шейсетте, каквато всъщност и беше. Когато Фин чу, че жена му го чака, съвсем не бе възхитен.
Тя се казваше Кармен Тополски-Йокоби: трудно произносимо име, което цял живот бе използвала като оръжие. Кармен беше радикална феминистка и специалността и като адвокат бе да представлява лесбийки, оплакващи се от сексуален тормоз на работното място. Така че всичките й клиенти бяха разгневени жени, които съдеха разгневени работодатели в Оукланд. Гадна работа.