Двамата с Фин бяха женени от трийсет години, но невинаги бяха живели заедно. Той бе съжителствал с други жени, а тя — с други мъже. Някога като младоженци те бяха живели с цяла къща други хора — всяка седмица в различни комбинации. И двамата бяха твърде непостоянни в предпочитанията си. Веднъж успяха да живеят шест години в хаотична моногамия и създадоха две деца, от които не излезе нищо особено.
Бяха се срещнали на бойното поле в университета в Бъркли през 1965 година, докато протестираха срещу войната и други злини и защитаваха високо морални позиции за социална промяна. Съвестно се опитваха да регистрират гласоподаватели. Бореха се за достойнството на работниците емигранти. Бяха ги арестували дори. Привързваха се с вериги към застрашени секвои. Подаваха съдебни искове от името на китовете. Маршируваха по улиците на Сан Франциско на всяка демонстрация, за всяка кауза.
Освен това пиеха много, ходеха от купон на купон и вземаха наркотици; сменяха жилища и партньори и това беше в реда на нещата, защото те имаха свои собствени правила и свой собствен морал. Та нали се бореха за мексиканците и секвоите! Значи бяха добри хора!
А сега просто бяха уморени.
Тя се срамуваше, че нейният съпруг, интелигентен мъж, който бе стигнал до Върховния съд в Калифорния, сега лежеше във федерален затвор. Той пък се радваше, че затворът е във Флорида, а не в Калифорния; иначе тя щеше да го посещава по-често. Отначало го бяха разпределили близо до Бейкърсфийлд, но той успя да уреди да го прехвърлят.
Те никога не си пишеха и не се търсеха по телефона. Тя минаваше през Тръмбъл, защото имаше сестра в Маями.
— Хубав тен — каза тя. — Изглеждаш добре.
А ти си се сбръчкала като сушена фурма, помисли си той. Жена му изглеждаше стара и уморена.
— Как си? — попита той, без да се интересува особено.
— Твърде заета. Прекалено много работа.
— Това е добре. — Щастие беше, че сега тя работеше и си изкарваше сама хляба. Не го беше правила редовно в миналото. На Фин му оставаха пет години, преди да изтръска калта на Тръмбъл от напуканите си боси нозе. Нямаше намерение да се връща нито при нея, нито изобщо в Калифорния. Ако оцелееше, в което непрекъснато се съмняваше, щеше да излезе навън на шейсет и пет години. Мечтаеше да намери място, където данъчните, федералните и всички подобни служби да нямат правомощия. Фин мразеше своето правителство толкова силно, че смяташе да се откаже от гражданството си и да си избере друга националност.
— Още ли пиеш? — попита Фин. Той, разбира се, беше спрял, макар от време на време да успяваше да изкрънка малко трева от един пазач.
— Още съм трезвена, благодаря.
Всеки въпрос беше заяждане, всеки отговор — ответен удар. Фин започна да се чуди защо се бе отбила Кармен. После разбра.
— Реших да поискам развод — каза тя.
Той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Защо ще си даваш зор?“ Вместо това отвърна:
— Идеята не ми изглежда лоша.
— Имам си друг — каза тя.
— Мъж или жена? — попита той не от друго, а от любопитство.
— Мъж. По-млад от мен.
Фин сви рамене и едва не каза: „Давай, маце.“
— Не е първият — рече той.
— Да не подхващаме тази тема — отвърна тя.
Фин нямаше нищо против. Той винаги се беше възхищавал от буйната й сексуалност и енергичността й, но трудно можеше да си представи тази застаряваща жена да го прави сравнително редовно.
— Покажи ми документите — каза той. — Ще ги подпиша.
— Ще пристигнат тук след седмица. Няма да има проблеми, защото притежаваме много малко.
В апогея на неговата кариера съдията Ярбър и мисис Тополски-Йокоби бяха кандидатствали заедно за ипотека на къща в крайбрежен район на Сан Франциско. Молбата за развод, старателно дезинфекцирана срещу всяка следа от шовинизъм, сексизъм или расизъм и скучновато формулирана от плахи калифорнийски адвокати, които се бояха да не би някоя обидена душа да ги осъди, показваше разлика от почти един милион между активите и пасивите на семейството.
Не че един милион долара имаха някакво значение за тях двамата. Те бяха твърде заети да се борят срещу безогледната сеч на дървета и безотговорните фермери. Всъщност дори се гордееха с оскъдните си средства.