— Достатъчно — каза Бийч, като вдигна ръце.
— Аз също чух достатъчно — каза Ярбър, като заряза ноктите си и се облегна на масата.
Братята наведоха глави и зашушукаха, сякаш изходът от делото би се превърнал в сериозен прецедент или поне би оказал съществено влияние върху бъдещето на американската юриспруденция. Те се мръщеха, почесваха глави и дори си даваха вид, че спорят върху решението. Междувременно Пикасо седеше сам и почти разплакан, напълно изтощен от тактиката на Ратклиф.
Съдията Ярбър се изкашля, за да привлече вниманието, и обяви:
— С два на един гласа съдът стигна до следното решение: издаваме за всички затворници забрана да уринират върху проклетите рози. Всеки нарушител ще бъде глобяван с петдесет долара. Засега не се присъжда обезщетение.
Проявявайки безупречния си усет за време, Тий Карл удари с чукчето и извика:
— Заседанието се закрива до второ нареждане. Моля, станете.
Естествено, никой не помръдна.
— Искам да обжалвам — провикна се Пикасо.
— Аз също — каза Шерлок.
— Явно решението е добро, щом и двете страни са недоволни — заключи Ярбър, като прибра полите на робата си и стана.
Бийч и Спайсър също се изправиха и Братята тържествено напуснаха кафенето. Един от пазачите застана сред тъжителите и свидетелите и заключи:
— Заседанието се закрива, момчета. Връщайте се на работа.
Изпълнителният директор на „Хъманд“, компания за производство на ракети и заглушители на радари, навремето като конгресмен имаше близки контакти с ЦРУ. Теди Мейнард го познаваше добре. Когато изпълнителният директор обяви на една пресконференция, че неговата фирма е събрала пет милиона долара за кампанията на Лейк, Си Ен Ен прекъсна репортаж за липосукцията, за да предава събитията на живо! Пет хиляди работници от „Хъманд“ бяха написали чекове за по хиляда долара, максималната сума, позволена от федералния закон. Изпълнителният директор беше сложил чековете в кутия, която показа на камерите, а после отлетя с тях за Вашингтон, където ги занесе в предизборния щаб на Лейк.
Проследи парите и ще намериш победителя. От обявяването на кандидатурата на Лейк над единайсет хиляди работници от фирми, произвеждащи военна и самолетна техника, бяха дарили повече от осем милиона долара. Пощенските служби доставяха чековете им в кутии. Техните профсъюзи бяха изпратили почти още толкова и обещаваха нови два милиона. Екипът на Лейк нае счетоводна фирма, за да приема и брои парите.
Изпълнителният директор на „Хъманд“ пристигна във Вашингтон с възможно най-много шум. Кандидатът Лейк беше на борда на друг частен самолет — „Чалънджър“, нает за четиристотин хиляди долара месечно. Когато кацна в Детройт, Лейк беше посрещнат от два черни шевролета, модел „Събърбан“, и двата чисто нови и взети под наем за по хиляда долара месечно. Сега Лейк имаше ескорт — група хора, които навсякъде го следваха неотлъчно. Макар да бе сигурен, че ще свикне с това, отначало то го дразнеше. Около него непрекъснато имаше непознати. Мрачни млади мъже в тъмни костюми с малки микрофончета в ушите и препасани пистолети. Двама агенти от тайните служби, летяха с него, а други трима го чакаха при колите.
А сега с него беше и Флойд от офиса му в Конгреса. Флойд беше глуповат младеж от влиятелно семейство в Аризона, който не ставаше за нищо друго освен за изпълнител на дребни поръчки. Сега Флойд беше шофьор. Той седна зад волана на единия събърбан. Лейк седна до него, а двама агенти и една секретарка седнаха отзад. Двама помощници и трима агенти се натъпкаха в другия и всички потеглиха към центъра на Детройт, където ги чакаха журналисти от местната телевизия.
Арън Лейк нямаше време да обикаля квартали и градчета, да яде сандвичи на крак с шофьорите на камиони или да разговаря под дъжда с работници от големи компании. Не можеше да обикаля планините, следван от камери, или да организира срещи по важни проблеми на местното самоуправление, или да стои сред купищата мръсотия в някое гето и да заклеймява провалилото се досегашно държавно ръководство. Нямаше никакво време за всичко онова, което се очаква да прави един кандидат за президентския пост. Лейк започваше кампанията си късно, без предварителна подготовка, без широка популярност или каквато и да било регионална подкрепа. Но имаше красиво лице, приятен глас, хубави костюми, важно послание и много пари.
Ако изборите се печелеха с купуване на телевизионно време, Арън Лейк със сигурност щеше да получи поста.
Той се обади във Вашингтон, говори с отговорника си по финансите и научи новината за петте милиона долара. Никога не беше чувал за „Хъманд“. „Публична компания ли е?“ — попита той. „Не“ — долетя отговорът. Частна. Почти милиард долара годишни продажби. Пионери в производството на всякакви заглушители на радари. Биха могли да печелят милиарди, ако подходящият човек започнеше отново да увеличава военните разходи.
В момента Лейк разполагаше с деветнайсет милиона долара, което, разбира се, беше рекорд. Трябваше да коригират прогнозите си. Кампанията на Лейк щеше да събере трийсет милиона за първите две седмици.
Никой не можеше да похарчи толкова бързо толкова много пари.
Лейк сгъна клетъчния телефон и го върна на Флойд, който се бе загубил сред оживения трафик.
— Отсега нататък ще използваме хеликоптери — подхвърли през рамо Лейк на секретарката, която наистина си записа: „Да се намерят хеликоптери.“
Лейк се скри зад тъмните си очила и се опита да анализира трезво и разумно тази сума — тези трийсет милиона долара. Преходът от фискален консерватизъм към харчене с широка ръка беше странен, но парите трябваше да бъдат изразходвани. Те не бяха измъкнати от данъкоплатците, а доброволно дарени. Лейк можеше да подходи рационално. Щом бъдеще избран, той щеше да продължи да се бори за правата на работниците.
Отново се замисли за Теди Мейнард, който седеше в някаква тъмна стая някъде в дълбините на Лангли, покрил краката си с одеяло, сгърчил лице от болка. Теди дърпаше конци, които само той знаеше как, и караше парите да падат от небето. Лейк никога нямаше да узнае какви неща върши Теди от негово име, а и не искаше да научи.
Директорът на операциите в Близкия изток се казваше Лъфкин, агент с двайсетгодишна практика, на когото Теди вярваше безрезервно. Преди четиринайсет часа той беше в Тел Авив. Сега седеше в бункера на Теди и въпреки всичко изглеждаше свеж и бодър. Винаги на пост. Новините му трябваше да бъдат предадени лично, лице в лице, без телеграми, сигнали или сателити. Това, което щяха да си кажат, никога нямаше да бъде повторено. Такава беше дългогодишната практика.
— Очаква се атака срещу посолството ни в Кайро — каза Лъфкин. Теди не реагира — нито се смръщи, нито се учуди, нито присви очи, нищо. Много пъти беше получавал подобни новини.
— Идал ли?
— Да. Неговият първи помощник е бил видян в Кайро миналата седмица.
— Кой го е видял?
— Израелците. Освен това те са проследили и два камиона с експлозиви от Триполи. По всичко изглежда, че се готвят усилено.
— Кога се очаква да ударят?
— Съвсем скоро.
— Колко скоро?
— След по-малко от седмица, предполагам.
Теди подръпна ухото си и затвори очи. Лъфкин се опита да не го гледа втренчено. Знаеше, че не бива да задава въпроси. Скоро щеше да си тръгне оттук и да замине за Близкия изток. И да чака. Атентатът срещу посолството можеше да започне без предупреждение. Десетки хора щяха да бъдат убити или осакатени. Кратерът щеше да тлее в Кайро дни наред, а във Вашингтон щяха да се сипят обвинения. Отново щяха да критикуват ЦРУ.
Всичко това нямаше да впечатли Теди. Лъфкин беше разбрал, че понякога Теди има нужда от терористите, за да постигне целите си.
Но може би посолството щеше да бъде пощадено, а нападението — спряно от египетски командоси, които често си сътрудничеха със Съединените щати. ЦРУ щеше да получи похвали за отличното разузнаване. Това също нямаше да впечатли Теди.