За човек, който отдавна живееше двоен живот и бе свикнал да бъде предпазлив, сумата не беше непосилна. Жена му следеше всеки цент и вкъщи, и в магазините, и затова Ван отдавна бе усъвършенствал свои начини да крие пари. Заделяше настрана рубини, перли и понякога дребни диаманти и по-късно ги продаваше на други бижутери срещу пари в брой. Това беше често срещана практика в бизнеса. Ван имаше цели кутии с пари — кутии от обувки, подредени в огнеупорна каса в един малък склад в Плано. Парите за следващия живот, когато той и Рики щяха да обикалят света и да изхарчат заедно всичко в едно безкрайно пътешествие.
— Кучи син! — процеди той през зъби, а после го повтори отново и отново.
Защо не пишеше на този изнудвач и не излъжеше, че няма пари? Защо не го заплашеше да разкрие игричките му? Защо не отвърнеше на удара?
Защото копелето много добре знаеше какво прави. Той беше проучил Ван достатъчно добре, за да разбере истинското му име и името на жена му — той знаеше, че Ван има пари.
Паркира пред къщата и видя Гленда да мете тротоара.
— Къде беше, скъпи? — попита тя любезно.
— По работа — отвърна той с усмивка.
— Доста се забави — каза тя, без да спре да мете.
Така му беше писнало. Тя го следеше кога се прибира! Трийсет години беше под нейния чехъл, тая жена засичаше с хронометър всяка негова стъпка!
Целуна я леко по врата по навик, а после отиде в мазето, където заключи вратата и отново заплака. Къщата беше неговият затвор (с вноската от седем хиляди и осемстотин долара на месец за погасяване на ипотеката я чувстваше точно така). Жена му беше пазачът, ключарят. Единственият път за бягство току-що беше отрязан и заменен от един хладнокръвен изнудвач.
12
Осемдесет ковчега изискваха голямо пространство. Бяха подредени в безупречни редици и внимателно увити в еднакви по размери американски знамена. Пристигнаха преди трийсет минути на борда на товарен самолет на Военновъздушните сили и бяха свалени с помпозност и церемониалност. Почти хиляда роднини и приятели седяха на сгъваеми столове на бетонния под на хангара и се взираха шокирани в морето знамена пред себе си. По-многобройни от тях бяха само журналистите, държани настрана от бариерите и военната полиция.
Дори и за страна, свикнала с безсмислените авантюри на външната политика, броят на труповете беше впечатляващ. Осемдесет американци, осем англичани и осем германци; французи нямаше, защото Франция бойкотираше западните дипломатически събирания в Кайро. Защо осемдесет американци бяха останали в посолството след десет часа вечерта? Това беше най-актуалният въпрос и до този момент никой не беше стигнал до задоволителен отговор. Най-добрата хипотеза във Вашингтон гласеше, че доставчикът е закъснял, а музикантите от оркестъра са дошли още по-късно.
Но терористите бяха доказали, че могат да ударят по всяко време, следователно какво значение имаше колко късно са решили да празнуват посланикът, жена му, техните служители, колеги и гости?
Вторият важен и твърде актуален въпрос беше защо всъщност Съединените щати имаха осемдесет души в посолството си в Кайро? Държавният департамент още не беше отговорил на този въпрос.
След траурната музика, изпълнена от оркестър на Военновъздушните сили, заговори президентът. Гласът му затрепера и той успя да пророни една-две сълзи, но осемте години подобни представления го бяха изтощили. Вече много пъти се бе клел да отмъсти, затова сега наблегна на съчувствието, саможертвата и обещанията за по-добър живот в един друг свят.
Държавният секретар изчете имената на мъртвите — мрачен монолог, който трябваше да отрази тежестта на момента. Чуха се хлипания. После още музика. Най-дълга реч държа вицепрезидентът, който току-що се бе върнал от предизборна обиколка с новооткритата амбиция да изкорени тероризма от лицето на земята. Макар никога да не бе носил военна униформа, той изглеждаше готов да започне да хвърля гранати.
Нали трябваше да се съревновава с Лейк.
Лейк гледаше мрачната церемония, докато летеше от Тусон към Детройт и вече закъсняваше за друга серия интервюта. На борда беше новият шеф на екипа, занимаващ се с проучванията на общественото мнение. Новоназначеният факир на цифрите трябваше да бъде неотлъчно до него. Докато Лейк и служителите му гледаха новините, социологът работеше усилено на сгъваема масичка, на която бе наредил два преносими компютъра, три телефона и повече разпечатки, отколкото можеха да прочетат десет души.
Първичните избори в Аризона и Мичиган бяха след три дни, а подкрепата за Лейк растеше, особено в неговия щат, където той беше в ожесточена борба със стария фаворит, губернатор Тари от Индиана. В Мичиган Лейк изоставаше с десет процента, но хората го слушаха. Фиаското в Кайро наливаше вода в неговата мелница.
Губернатор Тари започна да изпитва недостиг на пари. Арън Лейк нямаше подобен проблем. Парите пристигаха по-бързо, отколкото той можеше да ги изхарчи.
Когато вицепрезидентът най-после привърши речта си, Лейк остави екрана, настани се в кожения въртящ се стол и взе някакъв вестник. Един служител му донесе кафе и докато пиеше, Лейк гледаше равнините на Канзас на дванайсет километра под него. Друг служител му предаде, че трябва да се обади спешно по телефона. Лейк се огледа и преброи тринайсет души на борда, без да включва пилотите.
За човек, който обичаше самотата и още скърбеше за съпругата си, Лейк се справяше доста добре с тази пълна липса на уединение. Около него непрекъснато имаше хора, всеки половин час беше зает от някого, всяко действие бе съгласувано с комитет, всяко интервю — предшествано от писмени варианти на въпроси и евентуални отговори. Оставаше сам по шест часа всяка нощ, макар момчетата от тайните служби да биха легнали нощем на пода, ако той им позволеше. Беше толкова уморен, че спеше като бебе. Оставаше истински сам с мислите си само в банята, под душа или в тоалетната.
Но той не се заблуждаваше. Арън Лейк, скромният конгресмен от Аризона, изведнъж беше станал сензация. Той напредваше, а другите изоставаха. На него бяха заложени големи пари. Журналистите го следваха като копои. Думите му бяха преповтаряни. Имаше могъщи приятели и по всичко изглеждаше, че има и реални шансове да спечели. Допреди месец не беше и мечтал за нещо подобно.
Лейк се наслаждаваше на мига. Кампанията беше лудост, но той би могъл да контролира темпото на самата работа. Рейгън работеше от девет до пет, а се оказа по-ефективен като президент от работохолика Картър. Веднъж да стигна до Белия дом, повтаряше си Лейк, да изтърпя тези глупаци, да спечеля първичните избори, да издържа цялата тая лудница с усмивка и остроумие, и един ден ще седя в Овалния кабинет, сам, и светът ще бъде в краката ми. И никой няма да ми досажда.
Теди седеше в бункера си с Йорк и гледаше прякото предаване от базата „Андрюс“. Когато играта загрубяваше, той предпочиташе компанията на Йорк. Обвиненията бяха безмилостни. Търсеха се изкупителни жертви и много от идиотите, които преследваха камерите, обвиняваха ЦРУ просто така, по навик.
Само да знаеха.
Теди най-после бе казал на Йорк за предупрежденията на Лъфкин и Йорк го бе разбрал напълно. За жалост и друг път се беше случвало. Когато поддържаш световния ред, винаги губиш жандарми, така че Теди и Йорк бяха преживели заедно много тъжни моменти, докато гледаха как покритите със знамена ковчези се спускат от самолета след поредния атентат. Кампанията на Лейк щеше да бъде последното усилие на Теди да спаси някой и друг американец.
Провал не беше вероятен. „Ди-Пак“ бяха събрали повече от двайсет милиона за две седмици и в момента въртяха парите из Вашингтон. Двайсет и един конгресмени бяха обещали подкрепа за Лейк срещу общата сума от шест милиона. Най-едрата плячка обаче засега беше сенатор Брит, бившият кандидат-президент, бащата на тайландското момченце. Когато напусна надпреварата за Белия дом, той дължеше близо четири милиона и нямаше никаква реална представа как да покрие този дефицит. Парите рядко следват онези, които се отказват от състезанието и свиват знамената. Илейн Тайнър, адвокатката, която управляваше „Ди-Пак“, се срещна със сенатор Брит. Успя да уреди сделката за по-малко от час. „Ди-Пак“ щяха да изплатят всички дългове от неговата кампания за период от три години, а той се задължаваше да подкрепи шумно Арън Лейк.