— Успокойте се, мистър Гарб. Сключихме сделка. Вие получавате парите, ние папката и никой няма да пострада.
— Нека се върнем към самото начало — направи опит да се усмихне Чап, като погледна слабия измъчен мъж в голямото кресло. — Как започна всичко?
Куинс прехвърли няколко листа в папката и извади тънко списание.
— Купих това от една книжарница в Чикаго — каза той, като обърна списанието така, че да могат да го прочетат. То се казваше „Свободно време“ и се определяше като издание за зрели мъже с алтернативни вкусове.
Остави ги да разгледат корицата, а после обърна на последните страници. Уес и Чап не го докоснаха, но очите им попиваха всичко. Имаше съвсем малко снимки и много дребен шрифт. В никакъв случай не беше порнографско.
На шейсет и четвърта страница имаше малък раздел за обяви. Една от тях беше заградена с червен химикал. Тя гласеше:
„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен господин на 40–50 години за кореспонденция.“
Уес и Чап се наведоха, за да прочетат обявата, а после едновременно се изправиха.
— И вие отвърнахте на тази обява?
— Да. Изпратих кратко писмо и след около две седмици получих отговор от Рики.
— Имате ли копие от писмото си?
— Не. Не съм копирал писмата си. Нищо не е излизало извън този кабинет. Страхувах се да правя копия тук.
Уес и Чап се намръщиха недоумяващо, а после разочаровано. Що за глупак беше този човек?
— Съжалявам — каза Куинс, като се изкушаваше да грабне парите преди двамата да са променили решението си.
Извади първото писмо на Рики и им го подаде.
— Просто го оставете на бюрото — каза Уес и двамата отново се наведоха, като разглеждаха писмото, без да го докосват. Куинс забеляза, че четяха бавно и с невероятна концентрация. Умът му започна да се прояснява и в него проблесна искрица надежда. Колко бе хубаво да разполагаш с парите и да не трябва да се тревожиш за още един взет с измама заем и новите лъжи, с които да прикриваш следите си. А сега той имаше съюзници, Уес и Чап, както и още някой, който работеше срещу Рики. Сърцето му се поуспокои и дишането му стана малко по-леко.
— Следващото писмо, моля — каза Чап.
Куинс нареди писмата по ред на пристигането, едно до друго — бледолилаво, светлосиньо и жълто, всички изписани с красиви печатни букви от човек, който разполагаше с много време. Когато свършеха с дадена страница, Чап внимателно наместваше следващата с пинцети. Пръстите им не докосваха нищо.
Както Уес и Чап щяха да отбележат доста по-късно, странното в тези писма беше тяхната пълна правдоподобност. Рики беше наранен и измъчен и ужасно се нуждаеше от някой, с когото да общува. Той будеше състрадание. Освен това имаше надежда, защото най-лошото за него вече бе минало и скоро щеше да бъде свободен да търси нови приятелства. Стилът беше превъзходен.
След гробно мълчание Куинс каза:
— Трябва да се обадя по телефона.
— На кого?
— По работа.
Уес и Чап се спогледаха несигурно, а после кимнаха. Куинс отиде с телефона до масичката и се загледа в улицата под прозореца, докато разговаряше с друг банкер.
По едно време Уес започна да си води бележки, сигурно за да се подготви за предстоящия кръстосан разпит. Куинс се въртеше до библиотеката и се опитваше да чете вестник и да се прави, че не забелязва какво прави Уес. Вече беше спокоен, мислеше с максимална яснота и планираше следващия ход, който щеше да направи, когато тези гадняри си тръгнеха.
— Изпратихте ли чек за сто хиляди долара? — попита Чап.
— Да.
Уес, по-мрачният от двамата, го изгледа с презрение, сякаш искаше да каже: „Какъв глупак.“
Почетоха още малко, направиха някои бележки и си прошепнаха нещо.
— Колко пари е изпратил вашият клиент? — попита Куинс просто ей така.
Уес го изгледа още по-мрачно и отвърна:
— Не можем да ви кажем.
Куинс не се изненада. Тези момчета нямаха чувство за хумор.
— Само още един-два въпроса — намеси се Чап и Куинс разбра, че ще си говорят още един час. — Как купихте билетите за пътуването?
— Тук в писмото пише. Това копеле ми даде името и номера на туристическа агенция в Ню Йорк. Аз им се обадих, после им преведох парите. Лесно беше.
— Лесно? Друг път правили ли сте го?
— Да не сте дошли да обсъждаме сексуалния ми живот?
— Не.
— Тогава нека говорим по същество — каза предизвикателно Куинс и отново се почувства добре.
За миг в него се обади банкерът. А после се сети нещо и просто не можа да се сдържи да не го каже.
— Пътуването все пак си е платено. На вас ходи ли ви се?
За щастие те се разсмяха — за малко наистина, а после пак се върнаха към работата.
— Не ви ли хрумна да използвате псевдоним?
— Разбира се, че ми хрумна. Глупаво беше да се подписвам с истинското си име, но никога досега не съм правил нещо подобно. Мислех, че този човек казва истината. Той е във Флорида, аз съм в Айова. Изобщо не ми дойде наум, че може да е мошеник.
— Искаме копия от всички писма.
— Това може да се окаже проблем.
— Защо?
— Къде ще ги снимате?
— В банката няма ли ксерокс?
— Има, но не можете да ги снимате в тази банка.
— Тогава ще ги занесем някъде другаде.
— Това е Бейкърс. Няма къде да ги занесете.
— Нямате ли магазин за канцеларски материали?
— Има, но собственикът дължи на банката ми осемдесет хиляди долара. Той седи до мен в ротарианския клуб. Не можете да ги снимате там. Не искам да ме свързват с тази папка.
Чап и Уес се спогледаха, а после погледнаха Куинс.
— Добре тогава — каза Уес. — Аз ще остана тук с вас, а Чап ще вземе папката и ще намери ксерокс.
— Къде?
— В дрогерията — отвърна Уес.
— Вие сте намерили дрогерията?
— Да, трябваха ни пинцети.
— Техният ксерокс е на двайсет години.
— Не, купили са си нов.
— Ще внимавате, нали? Продавачът е втори братовчед на секретарката ми. Бейкърс е много малък град.
Чап взе папката и отиде до вратата. Когато отключи, бравата щракна високо, а когато той излезе, беше огледан най-подробно от главата до петите. Около бюрото на секретарката бяха скупчени няколко възрастни жени, които сега се взираха с ококорени очи в Чап. Старият мистър Гарб също беше наблизо, държеше счетоводна книга и се преструваше на зает, докато всъщност умираше от любопитство. Чап кимна на всички и излезе, като преди това мина покрай практически всички служители на банката.
Вратата щракна отново, когато Куинс завъртя проклетия ключ, преди някой да успее да нахълта. Той и Уес поприказваха притеснено за това-онова няколко минути, като на моменти разговорът почти замираше поради липса на общи теми. Поводът за запознанството им беше забраненият секс, а те очевидно трябваше да избягват тази тема. Животът в Бейкърс не беше особено интересен. Куинс не можеше да задава въпроси за живота на Уес.
— Какво да пиша в писмото си до Рики? — попита накрая Куинс.
Уес веднага се оживи.
— Ами аз преди всичко бих изчакал. Примерно един месец. Нека се поизпоти. Ако избързате с отговора и парите, може да реши, че е твърде лесно.
— Ами ако се ядоса?
— Няма да го направи. Той има много време, а освен това иска парите.
— Цялата му поща ли четете?
— Мисля, че имаме достъп до повечето писма.
Куинс умираше от любопитство. Седнал до човек, който вече знаеше най-дълбоката му тайна, той почувства, че може да го поразпита.
— Как смятате да го спрете?
Без да знае защо, Уес отвърна:
— Сигурно просто ще го убием.
Изведнъж в очите на Куинс Гарб засия лъчисто спокойствие и измъченото му лице светна щастливо. Бръчките му се отпуснаха. Устните му се разтегнаха в тънка усмивчица. Наследството му нямаше да бъде застрашено, а когато след смъртта на баща си получеше парите, той можеше да избяга и да живее както му харесва.