— Така ли? Ами Куинс Гарб от Айова?
Господи, помисли си Тревър и за малко не възкликна на глас. Колко знаеха тези хора? Успя само да промълви:
— Кой е той?
— Хайде стига, Тревър — отвърна Чап. — Знаем къде са скрити парите на Бахамските острови. Знаем за „Бумър Риълти“ и за твоята сметчица, в която понастоящем има почти седемдесет хиляди долара.
— Научихме всичко, което можахме, Тревър — намеси се Уес точно навреме. Адвокатът ги гледаше как си прехвърлят топката. — Но накрая ударихме на камък. Затова имаме нужда от теб.
В интерес на истината Тревър никога не беше харесвал Спайсър. Този студен, безскрупулен, гаден човечец имаше нахалството да намали процента му. Бийч и Ярбър бяха свестни, но какво от това. Тревър нямаше голям избор.
— Колко предлагате? — попита той.
— Нашият клиент е готов да плати сто хиляди долара в брой — отвърна Чап.
— Разбира се, че в брой — отвърна Тревър. — Сто хиляди не са нищо. За Рики това е само първата вноска. Моето самоуважение струва много повече от това.
— Двеста хиляди — каза Уес.
— Вижте какво — рече Тревър, като полагаше усилие да успокои лудото биене на сърцето си. — Колко би дал вашият клиент, за да скрие тайната си завинаги?
— А ти готов ли си да му помогнеш? — попита Уес.
— Да.
— Един момент — каза Чап, като извади от джоба си миниатюрен телефон. Набра някакъв номер, отвори вратата и излезе в коридора, а после промърмори няколко изречения, които Тревър не успя да чуе. Уес гледаше към стената, а пистолетът лежеше кротко до стола му. Тревър не можеше да го види, макар да се опитваше.
Чап се върна и изгледа многозначително Уес, сякаш веждите и бръчките му можеха да предадат важно послание. Тревър използва краткото им колебание.
— Мисля, че струва един милион долара — каза той. — Това може да се окаже последният ми ангажимент. Вие искате от мен да разкрия поверителна информация за клиент, което е непростимо за един адвокат. Веднага могат да ми отнемат разрешителното.
Нямаше да бъде кой знае каква загуба, но Уес и Чап не възразиха. Нямаше полза да спорят колко струва разрешителното му.
— Нашият клиент ще плати един милион долара — каза Чап.
И Тревър се разсмя. Не можа да се сдържи. Закиска се, като че ли току-що беше чул страхотна шега, а от другата страна на улицата се разсмяха на реакцията му.
Накрая Тревър успя да се стегне. Спря да се киска, но не можа да изтрие усмивката от лицето си. Един милион долара. В брой. Без данъци. Скрити в офшорна сметка, в друга банка, разбира се, далеч от лапите на данъчните и другите правителствени служби.
После той успя да се намръщи като адвокат, притеснен от непрофесионалната си реакция. Тъкмо щеше да изрече нещо важно, когато някой почука три пъти по стъклото на входната врата.
— А, това трябва да е кафето — каза той.
— Отпрати я — отвърна Чап.
— Сега ще й кажа да си върви — съгласи се Тревър, като за пръв път се изправи. Усещаше, че му се вие свят.
— Не, имам предвид за постоянно. Изгони я от кантората.
— Колко знае тя? — попита Уес.
— Тъпа е като галош — отвърна доволно Тревър.
— Това е част от сделката — каза Чап. — Тя трябва да си отиде, и то още сега. Имаме много неща за обсъждане и не желаем тя да се мотае наоколо.
Чукането се усили. Джан беше отключила вратата, но веригата й пречеше да влезе.
— Тревър! Аз съм! — изкрещя тя през петсантиметровия процеп.
Тревър мина бавно по коридора, като се почесваше и търсеше точните думи. Застана с лице към нея и погледна през прозореца на входната врата. Изглеждаше много объркан.
— Отвори — изръмжа тя. — Кафето е горещо.
— Върви си — каза той.
— Защо?
— Защо ли?
— Да, защо?
— Защото… ъъъ… — За миг той не знаеше какво да каже, а после се сети за парите. Трябваше да я изгони, защото това беше част от сделката. — Защото си уволнена — каза той.
— Моля?
— Казах ти, уволнена си! — изкрещя той достатъчно силно, за да го чуят новите му приятели.
— Не можеш да ме уволниш! Дължиш ми пари!
— Нищо не ти дължа!
— Дължиш ми хиляда долара заплата!
Прозорците на отсрещната къща бяха отрупани с лица, скрити зад непрозрачното отвън стъкло. Гласовете отекнаха по тихата улица.
— Ти си луда! — крещеше Тревър. — Не ти дължа нито цент!
— Дължиш ми точно хиляда и четирийсет долара!
— Ти си ненормална.
— Копеле такова! Стоях при теб осем години при тая мизерна заплата, а когато накрая попадна на голям клиент, ти ме уволняваш. Това ли правиш, Тревър?
— Нещо такова! Сега си върви!
— Отвори вратата, страхливецо!
— Махай се, Джан!
— Няма да се махна, докато не си взема нещата!
— Ела утре. Сега имам среща с мистър Нюман. — С тези думи Тревър направи стъпка назад. Когато тя видя, че шефът й няма да отвори, Джан се отказа.
— Копеле! — изкрещя тя още по-силно, а после хвърли капучиното по вратата. Тънкото, крехко стъкло се разтресе, но не се счупи и веднага бе покрито с гъста кафява течност.
Тревър, който беше в безопасност вътре, все пак потрепна и ужасен видя как тази жена, която познаваше толкова добре, губи самообладание и побеснява. Тя се дръпна назад със зачервено лице, като ругаеше, и направи няколко крачки, преди един камък да привлече вниманието й. Той беше остатък от отдавна забравен евтин опит за подреждане на градината, който Тревър навремето бе предприел по нейно настояване. Тя взе камъка, скръцна със зъби, изруга още няколко пъти и го хвърли към вратата.
Уес и Чап бяха успели да останат сериозни, но когато камъкът разби прозореца на вратата, не можаха да се сдържат да не се разсмеят.
— Побъркана кучка! — изкрещя Тревър.
Двамата се разсмяха отново и извърнаха глави — опитваха се да се стегнат.
Настана тишина. В чакалнята и около нея беше настъпило спокойствие.
Тревър се появи на вратата на кабинета, си невредим, без видими поражения.
— Съжалявам за това — каза тихо той и седна на стола си.
— Добре ли си? — попита Чап.
— Да. Няма проблеми. Искате ли обикновено кафе?
— Остави това.
Детайлите уточниха, докато по настояване на Тревър обядваха в „Питс“. Намериха маса в дъното, близо до флиперите. Уес и Чап се притесняваха да не ги чуят, но скоро разбраха, че никой не слуша, защото никой не говореше за работа в този бар.
Тревър изпи три бири към пържените си картофи. Уес и Чап пиха безалкохолно и ядоха хамбургери.
Тревър искаше всички пари на ръка, преди да предаде клиента си. Разбраха се да му дадат сто хиляди долара в брой същия следобед и веднага да наредят останалите пари да бъдат преведени. Тревър искаше различна банка, но те настояваха да продължат да използват Женева Тръст Банка Насау. Увериха го, че могат само да следят колко пари има в сметката; не и да оперират с нея. Освен това парите щяха да пристигнат там в късния следобед. Ако сменяха банката, можеше да отнеме ден-два. И двете страни бързаха да сключат сделката. Уес и Чап искаха пълна и незабавна защита за своя клиент. Тревър искаше парите. След три бири той вече ги харчеше наум.
Чап си тръгна рано, за да вземе парите. Тревър си поръча бира за из път, а после се качиха в колата на Уес и тръгнаха да обикалят града. Планът беше да се срещнат някъде с Чап и да приберат парите. Докато караха на юг по магистралата, успоредно на плажа, Тревър заразмишлява на глас.
— Не е ли странно — възкликна той, скрил очи зад евтини слънчеви очила и облегнал глава на седалката.
— Кое да е странно?
— Какви рискове поемат хората. Да вземем например вашия клиент. Богат човек, който може да наеме което момче си поиска, а вместо това отговаря на обява в списание за хомосексуалисти и започва да пише писма на един непознат.
— Не го разбирам — каза Уес и двамата хетеросексуалисти се почувстваха близки за миг. — Не е моя работа да задавам въпроси.