Отидоха до откритата площадка за вдигане на тежести, където по-младите се потяха на слънцето, хващаха тен и работеха за мускулите си. Старецът посочи пистата за бягане в далечината и каза:
— Обожавам федералното правителство.
Показа на Аргроу и библиотеката, където никога не ходеше, посочи му едно ъгълче и каза:
— А това е юридическата библиотека.
— Кой я използва? — попита Аргроу.
— Обикновено имаме няколко адвокати. В момента имаме и съдии.
— Съдии ли?
— Да, трима.
Старецът не се интересуваше от библиотеката. Аргроу го последва до църквата, а после продължиха обиколката си.
Аргроу му благодари, а после се извини и се върна в библиотеката, която беше празна; вътре имаше още един затворник, който миеше пода. Аргроу отиде в ъгъла и отвори вратата, водеща към юридическата секция.
Джо Рой Спайсър вдигна очи от списанието си и видя човек, който му бе непознат.
— Търсите ли нещо? — попита той без следа от услужливост. Аргроу разпозна лицето от досието. Бивш мирови съдия, заловен да краде печалби от бинго, предназначени за бедните. Ама че нещастник.
— Аз съм нов — каза той, като се насили да се усмихне. — Това ли е юридическата библиотека?
— Да.
— Нали всички могат да я ползват?
— Да — отвърна Спайсър. — Вие адвокат ли сте?
— Не, банкер.
Преди няколко месеца Спайсър би предложил да му свърши някаква правна услуга, естествено неофициално. Не и сега. Вече нямаха нужда от такива дреболии. Аргроу се огледа и не видя Бийч и Ярбър. Извини се и се върна в стаята си.
Контактът беше установен.
Планът на Лейк да се отърве от всеки спомен за Рики и тяхната злополучна кореспонденция зависеше от друг човек. Той, Арън Лейк, беше просто твърде изплашен и твърде известен, за да се промъкне отново посред нощ, преоблечен, на задната седалка на някое такси, и да тича из предградията към денонощна пощенска фирма. Рискът беше твърде голям; освен това Лейк много се съмняваше, че отново ще успее да се откопчи от тайните служби. Вече не можеше да преброи агентите, които трябваше да го пазят. Какво да ги брои, та той не можеше да ги види.
Младата дама се казваше Джейн. Тя се беше присъединила към кампанията му в Уисконсин и бързо си беше пробила път в кръга на приближените му. Отначало работеше на доброволни начала, но сега печелеше петдесет и пет хиляди долара годишно като личен помощник на мистър Лейк, който й се доверяваше напълно. Тя рядко го оставяше сам и вече на два пъти бяха обсъждали бъдещата й работа в Белия дом.
В подходящия момент Лейк щеше да даде на Джейн ключа от наетата от мистър Кониърс кутия и да й нареди да вземе пощата, да закрие кутията и да не оставя адрес за препращане на писмата. Щеше да й обясни, че е наел кутията, за да следи движението на секретни военни доставки и договори за отбрана още навремето, когато смяташе, че иранците купуват информация, която не би трябвало да виждат. Или някаква подобна история. Тя щеше да му повярва, защото така й се искаше.
Ако имаше късмет, писмо от Рики повече нямаше да дойде. Кутията щеше да бъде затворена завинаги. А ако имаше писмо и Джейн проявеше някакво любопитство, Лейк просто щеше да й каже, че няма представа кой е този човек. Тя нямаше да пита повече. Сляпата лоялност беше най-силната й страна.
Лейк изчакваше подходящия момент. И закъсня.
31
Писмото пристигна благополучно заедно с милиони други, тонове хартия, отиващи в столицата, за да захранват държавните служители с работа още един ден. Беше сортирано по пощенски код, а после по улица. Три дни след като Бъстър го беше пуснал, последното писмо на Рики до Ал Кониърс пристигна в пощенската кутия. Екипът за наблюдение го намери при рутинна проверка на „Мейлбокс Америка“. Пликът беше разгледан и незабавно изпратен в Лангли.
Теди беше между две съвещания и за малко се оказа сам в кабинета си, когато Девил се втурна при него, стиснал тънка папка.
— Получихме това преди трийсет минути — каза той, като подаде на Теди три листа хартия. — Това е копието. Оригиналът е в папката.
Директорът нагласи очилата си и погледна копията, преди да започне да чете. Марката беше от Флорида, както обикновено. Почеркът също беше познат. Още преди да започне да чете, знаеше, че се е случило нещо ужасно.
Скъпи Ал,
В последното си писмо ти се опита да прекратиш нашата кореспонденция. Съжалявам, но няма до бъде толкова лесно. Аз не съм Рики, а ти не си Ал. Аз съм в затвора, а не в някаква скъпа клиника за наркомани.
Аз знам кой сте, мистър Лейк. Знам, че напредвате блестящо и номинацията ви е в кърпа вързана, знам колко пари пристигат при вас. Тук, в Тръмбъл, ни носят вестници и ние следим успехите ви с голяма гордост.
Сега, когато знам кой всъщност е Ал Кониърс, аз съм сигурен, че бихте искали до не разгласявам нашата малка тайно. С удоволствие бих го направил, но ще ви струва скъпо.
Искам пари и искам до бъда освободен от затвора. Мога до пазя тайна и знам как до се пазаря.
Парите са по-лесната част, защото вие имате толкова много. Освобождаването ми ще бъде по-сложно, но вие имате какви ли не влиятелни приятели. Сигурен съм, че ще измислите нещо.
Аз нямам какво да губя, а съм готов да ви съсипя, ако откажете до преговаряте с мен.
Казвам се Джо Рой Спайсър и съм затворник във федералния затвор в Тръмбъл. Измислете начин да се свържете с мен, и то бързо.
Аз няма да изчезна.
Следващото съвещание беше отменено. Девил намери Йорк и десет минути по-късно тримата се заключиха в бункера.
Първият вариант беше да убият съдиите. Аргроу можеше да го направи с подходящите средства — хапчета, отрова и така нататък. Ярбър можеше да умре в съня си. Спайсър можеше да падне на пистата. Хипохондрикът Бийч можеше да получи погрешна рецепта от аптеката на затвора. И тримата не бяха особено силни и здрави и не можеха да се опрат на Аргроу. Лошо падане, счупен врат. Имаше толкова начини смъртта им да изглежда случайна.
Трябваше да стане бързо, докато още чакаха отговор от Лейк.
Само че щеше да бъде мръсно и ненужно сложно. Три трупа едновременно в безобиден затвор като Тръмбъл. И тримата бяха близки приятели, които прекарваха по-голямата част от времето си заедно, а всеки щеше дар умре по различен начин в рамките на много кратък период. Това щеше да събуди безкрайни подозрения. Ами ако Аргроу бъдеше заподозрян? Поначало историята на престъплението му съвсем не беше изпипана.
Освен това ги плашеше факторът Тревър. Където и да беше сега, имаше някакъв шанс да чуе за смъртта им. Новината щеше да го изплаши още повече, но можеше и да го направи непредсказуем. Имаше вероятност той да знае повече, отколкото предполагаха.
Девил щеше да работи по плана за елиминирането им, но Теди беше против. Нямаше задръжки да убие Братята, но не беше сигурен, че това би предпазило Лейк.
Ами ако Братята бяха казали на някой друг?
Обсъдиха всички възможни сценарии. Йорк предложи като хипотеза да върнат писмото в кутията, за да го намери Лейк. И без това той беше забъркал тази каша.
— Той няма да знае какво да прави — каза Теди.
— А ние да не би да знаем?
— Засега не.
Мисълта как Арън Лейк ще реагира на тази засада и как ще се опита да запуши устите на Братята беше почти забавна, но и донякъде справедлива. Лейк беше забъркал тази каша; нека той да се оправя с нея.
— Всъщност ние забъркахме кашата — каза Теди — и ние ще се справим.
Те не можеха да предскажат и следователно да контролират какво ще направи Лейк. Глупакът някак се беше измъкнал от мрежите им за достатъчно дълго време, че да пусне писмо до Рики. И беше действал толкова малоумно, че Братята бяха разбрали кой е той.
Без да споменаваме очевидното: Лейк беше човек, който тайно си кореспондираше с хомосексуалист. Той живееше двоен живот и не заслужаваше особено доверие.