Известно време обсъждаха дали да му кажат, че е разкрит. Йорк настояваше за това още от получаването на първото писмо от Тръмбъл, но Теди не беше убеден, че подобен ход ще е наистина правилен. Притесненията му за Лейк винаги бяха придружени с надежди, че писмата ще спрат, преди да мине много време. Теди искаше тихо да уредят проблема и чак тогава да говорят с кандидат-президента.
Ох, как искаше да си поговори открито с Лейк. Искаше да го сложи да седне на онзи стол отсреща и да му покаже на екрана копия от всички писма. И копие от обявата в списанието. Щеше да му каже за мистър Куинс Гарб в Бейкърс, Айова, друг идиот, който се беше хванал на измамата, а също и за Къртис Ван Кейтс от Далас. „Как можа да направиш такава глупост!“ — искаше да изкрещи Теди на Арън Лейк.
Само че трябваше да гледа на нещата в по-широк план. Проблемите с Лейк бяха дребни в сравнение с националната сигурност. Руснаците идваха и когато Ловкия Ченков и новият режим дойдеха на власт, светът щеше да се промени завинаги.
Теди беше неутрализирал далеч по-силни хора от трима престъпни съдии във федерален затвор. Подробното планиране беше най-силната му страна. Внимателно, търпеливо планиране.
Срещата им беше прекъсната от съобщение от кабинета на Девил. Паспортът на Тревър Карсън беше сканиран на излитане от летището в Хамилтън на Бермудските острови. Заминал с полет за Сан Хуан, Пуерто Рико, и трябвало да кацне след около петдесет минути.
— Знаехме ли, че е на Бермудските острови? — попита Йорк.
— Не — отвърна Девил. — Явно е влязъл, без да използва паспорта си.
— Може би не е такъв пияница, за какъвто го мислехме.
— Имаме ли човек в Пуерто Рико? — попита Теди. Гласът му беше една идея по-развълнуван. Само една.
— Разбира се — отвърна Йорк.
— Кажете му да надуши следата.
— Има ли промяна в плановете ни за стария Тревър? — попита Девил.
— Не, никаква — отвърна Теди.
Девил си тръгна, за да се заеме с поредния етап в кризата „Тревър“. Теди се обади на една секретарка и поръча ментов чай. Йорк отново препрочиташе писмото. Когато останаха сами, той попита:
— Защо пък да не ги разделим?
— Да, и аз си го мислех. Трябва да се направи бързо, преди да са имали време да разговарят. Да се изпратят в три различни затвора на голямо разстояние един от друг и да се следи да нямат достъп до телефон и поща. А после какво? Те все още ще знаят тайната. Всеки от тях би могъл да провали Лейк.
— Не съм сигурен, че имаме връзки в Бюрото по затворите.
— Може да се уреди. Ако се наложи, ще говоря с министъра на правосъдието.
— Откога си приятел с министъра на правосъдието?
— Това е въпрос на национална сигурност.
— Трима престъпни съдии от федерален затвор във Флорида имат нещо общо с националната сигурност? Бих искал да чуя този разговор.
Теди пиеше чая си със затворени очи, обгърнал чашата с пръсти.
— Това е твърде опасно — прошепна той. — Ако ги ядосаме, ще създадат още повече проблеми. Не можем да поемаме такива рискове в този случай.
— Ами ако Аргроу успее да намери писмата от Лейк? — продължи Йорк. — Помисли си — това са затворници, доказани престъпници и никой няма да повярва на историята им за Лейк, ако нямат доказателства. Доказателствата са документи, листове хартия, оригинални и копия от кореспонденцията им. Те се пазят някъде. Ако ги намерим и им ги вземем, кой ще им обърне внимание?
Теди отпи още една глътка със затворени очи и замълча. После леко се намести на стола си и сгърчи лице от болка.
— Така е — каза тихо той. — Само че се притеснявам да няма някой на свобода, за когото да не знаем. Тези типове са на крачка пред нас и винаги ще бъдат. От доста време се опитваме да разберем какво знаят. Не съм сигурен, че някога ще ги настигнем. Може би са намислили да се освободят от документацията си. Сигурен съм, че в затвора е забранено да се води такава кореспонденция и те вече са скрили всичко. Писмата на Лейк са твърде ценни, за да не бъдат преснети и изнесени извън затвора.
— Тревър беше техният куриер. Виждали сме всички писма, които е изнасял от Тръмбъл през последния месец.
— Така мислим. Но не знаем със сигурност.
— Но кой тогава?
— Спайсър има жена. Тя е идвала да го вижда. Ярбър се развежда, но кой ги знае какво правят. Тя го е посещавала през последните три месеца. А може и да подкупват пазачите, за да им пренасят пощата. Тези хора скучаят, те са умни и много изобретателни. Не можем просто да приемем, че знаем всичко, което правят. А ако направим грешка, ако приемем твърде много предположения за истина, мистър Лейк ще бъде разкрит.
— Но как? Как ще го направят?
— Сигурно ще се свържат с някой репортер и ще му дават писмата едно по едно, докато не повярва. Ще се получи, убеден съм.
— Журналистите ще се нахвърлят отгоре му като луди.
— Не бива да се случи, Йорк. Просто не можем да го допуснем.
Девил се върна бързо. Американските митници бяха уведомени от властите на Бермудските острови десет минути след излитането на самолета за Сан Хуан. Тревър щеше да кацне след осемнайсет минути.
Тревър просто вървеше след парите си. Бързо беше научил основните принципи на прехвърлянето на пари от банка в банка и сега усъвършенстваше това изкуство. На Бермудските острови беше изпратил половината в една швейцарска банка, а другата половина — в една банка на Каймановите острови. На изток или на запад? Това беше големият въпрос. Най-бързият полет от Бермудските острови беше до Лондон, но идеята да се минава през проверките на летище Хийтроу го плашеше. Той не бе издирван официално, поне не от правителството. Към него нямаше предявени обвинения. Само че англичаните бяха толкова добри в митническия контрол. Щеше да тръгне на запад и да опита късмета си на Карибите.
Приземи се в Сан Хуан и веднага отиде в един бар, поръча си бира и се зае да проучи полетите. Нямаше защо да бърза и разполагаше с пълен джоб пари. Можеше да отиде където си иска, да направи каквото си иска и да остане колкото си ще. Изпи още една бира и реши да прекара няколко дни на Големия Кайман, където бяха парите му. Отиде до гишето на Еър Джамайка и си купи билет, а после се върна на бара, защото беше станало пет часа и му оставаха трийсет минути до качването в самолета.
Естествено, летеше първа класа. Качи се рано, за да може да си поръча още едно питие, и докато гледаше останалите пътници, забеляза познато лице.
Къде го беше виждал? Преди няколко минути на летището. Дълго слабо лице с рижа брадичка и тесни цепнатини за очи зад квадратните очила. Очите се взряха в него достатъчно дълго, за да срещнат погледа му, а после се извиха встрани, сякаш не бяха забелязали нищо.
Същото лице го беше наблюдавало до гишето, когато Тревър се обърна, за да си тръгне, след като си бе купил билет. Човекът стоеше наблизо и разглеждаше таблото със заминаващите самолети.
Когато бягаш, случайните погледи и блуждаещите очи ти изглеждат по-подозрителни. Ако видиш някого веднъж, няма да разбереш. Забележиш ли го отново половин час по-късно, значи някой следи всяко твое движение.
Спри да пиеш, каза си Тревър. Помоли за кафе след излитането и бързо го изпи. Слезе пръв от самолета в Кингстън и бързо мина през терминала и митническата проверка. От човека зад него нямаше и следа.
Тревър хвана двете си чанти и хукна към стоянката на такситата.
32
Джаксънвилският вестник пристигаше в Тръмбъл всяка сутрин около седем часа. Четири екземпляра отиваха в стаята за игри, където биваха прочетени и оставени за всеки затворник, който се интересуваше от живота навън. Обикновено Джо Рой Спайсър беше единственият, който чакаше в седем часа и прибираше един вестник за себе си, защото искаше да разгледа залаганията във Вегас. Картината рядко се променяше: с голяма чаша кафе в ръка, качил крака на масата, Спайсър чакаше пазача Родерик да донесе вестника.