34
Майката на Тревър пристигна от Скрантън. Тя дойде със сестра си, лелята на Тревър Хелън. И двете бяха на около седемдесет години и в доста добро здраве. Загубиха се пет пъти между летището и Нептун Бийч, а после обикаляха улиците един час, преди да открият случайно къщата на Тревър, където майка му не беше ходила от шест години. От две години не беше виждала сина си. Леля Хелън не го бе виждала поне от десет, но той не й липсваше особено.
Майка му паркира взетата под наем кола зад неговия фолксваген и се разплака, преди да излезе.
Каква съборетина, помисли си леля Хелън.
Входната врата беше отключена. Къщата беше изоставена, но дълго преди собственикът й да си замине, в мивката се бяха събирали чинии, боклукът се беше трупал, а прахосмукачката не беше напускала килера.
Миризмата изгони първо леля Хелън, а майката на Тревър скоро я последва. Нямаха представа какво да правят. Тялото му още беше в Ямайка, в претъпкана морга, и според нелюбезния младеж, с когото бяха говорили в Държавния департамент, щеше да им струва шестстотин долара да го докарат вкъщи. Авиолиниите щяха да им съдействат, но в Кингстън цареше голяма бюрократщина.
Отне им половин час лошо шофиране, докато намерят кантората му. Междувременно за тяхното пристигане се разчу. Помощникът Чап ги чакаше в приемната, като се опитваше да изглежда едновременно зает и скърбящ. Офис-мениджърът Уес беше в задната стая, за да слуша и да наблюдава. Телефонът беше звънял непрестанно в деня, когато научиха новината, но след поредицата съболезнования от други адвокати и един-двама клиенти той отново замлъкна.
На входната врата имаше евтин венец, платен от ЦРУ.
— Не е ли хубаво — каза майка му, докато двете се качваха по стълбите.
И това е съборетина, помисли си леля Хелън.
Чап ги поздрави и се представи като помощник на Тревър. В момента се опитвал да затвори кантората, което било извънредно трудно.
— Къде е момичето — попита майката със зачервени от плач очи.
— Тя напусна преди известно време. Тревър я хвана да краде.
— Господи!
— Искате ли кафе? — попита той.
— Да, прекрасна идея. — Те седнаха на прашното продънено канапе, а Чап наля три чаши кафе от каничката, която тъкмо се бе сетил да напълни. Седна срещу тях на паянтовия плетен стол. Майката беше замаяна. Лелята беше любопитна, очите й шареха из кантората и търсеха някакъв признак на просперитет. Не бяха бедни, но на тяхната възраст никога нямаше да забогатеят.
— Много съжалявам за Тревър — каза Чап.
— Просто ужасно — каза мисис Карсън, а устната й потрепера. Чашата й се разтресе и по дрехата й се разля кафе. Тя не забеляза.
— Той имаше ли много клиенти? — попита леля Хелън.
— Да, много зает беше. Добър адвокат. Един от най-добрите, с които съм работил.
— Вие секретар ли сте? — попита Карсън.
— Не, помощник. Вечер уча право.
— Вие ли се занимавате с уреждането на наследството? — попита леля Хелън.
— Не — отвърна Чап. — Надявах се, че затова сте дошли.
— О, ние сме прекалено стари — каза майката.
— Колко пари остави той? — попита лелята.
Чап стана малко по-сериозен. Старата беше истинска хрътка.
— Нямам представа. Не се занимавах с парите.
— А кой се занимаваше?
— Предполагам, че счетоводителят му.
— Кой е той?
— Не знам. Тревър не споделяше много.
— Така е — каза тъжно майка му. — Дори и като момче. — Тя отново разля кафето си, този път на канапето.
— Вие плащате сметките тук, нали? — попита лелята.
— Не. Тревър се занимаваше с финансовите въпроси.
— Вижте какво, младежо, искат ни шестстотин долара, за да пренесат тялото му от Ямайка.
— Защо е ходил там? — намеси се майката.
— Взе си малко отпуск — отвърна Чап.
— Тя няма шестстотин долара — довърши Хелън.
— Напротив, имам.
— А, тук има малко пари — каза Чап и лелята изглеждаше доволна.
— Колко? — попита тя.
— Малко повече от деветстотин долара. Тревър обичаше да държи много дребни.
— Дайте ми ги — заяви леля Хелън.
— Смяташ ли, че е редно? — попита майката.
— По-добре ги вземете — каза Чап мрачно. — Иначе ще отидат в наследството му и данъчните ще ви ги вземат.
— Какво друго ще иде в наследството? — попита лелята.
— Всичко това — каза Чап, като махна към кантората, докато отиваше към бюрото си. Извади смачкан плик, пълен с банкноти, прехвърлени преди малко от отсрещната къща. Даде го на Хелън, която го грабна и преброи парите.
— Деветстотин и двайсет и нещо отгоре — каза Чап.
— Коя банка мислите, че използваше той? — попита Хелън.
— Нямам представа. Както казах, той не говореше за парите си. — В известен смисъл Чап казваше истината. Тревър беше прехвърлил деветстотин хиляди долара от Бахамите на Бермудските острови и оттам следите изчезваха. Парите сега бяха скрити в някаква банка в сметка, чийто номер беше известен само на Тревър Карсън. Те знаеха, че е тръгнал към Големия Кайман, но банките там ревниво пазеха тайната на влога. Двата дни щателни проучвания не бяха разкрили нищо. Убиецът му беше взел портфейла и ключа и докато полицията беше на местопрестъплението, беше претърсил хотелската стая. В едно чекмедже бяха скрити около осем хиляди долара в брой, но нямаше други значителни суми. И нищо, което да подсказва къде Тревър е скрил парите.
В Лангли смятаха, че по някаква причина Тревър е подозирал, че го следят. Основната част от парите липсваха, макар че той би могъл да ги вложи в някоя банка на Бермудите. Хотелската му стая беше взета без резервация — той просто беше влязъл от улицата и беше платил в брой за една вечер.
Един беглец, който следваше деветстотин хиляди долара от остров на остров, би държал някъде близо до себе си документите за банковите операции. У Тревър не откриха нищо.
Докато леля Хелън броеше единствените пари, които сигурно щяха да получат като наследство, Уес си мислеше за скритото състояние, изгубено някъде из Карибите.
— Какво да правим сега? — попита майката на Тревър.
Чап сви рамене и каза:
— Предполагам, че трябва да го погребете.
— Бихте ли ни помогнали?
— Всъщност аз не се занимавам с такива неща. Аз…
— Трябва ли да го откараме обратно в Скрантън? — попита Хелън.
— Ваша работа.
— Колко ще струва това? — попита лелята.
— Нямам представа. Никога не ми се е налагало да правя нещо такова.
— Но всичките му приятели са тук — каза майката, като попиваше очите си с кърпичка.
— Той напусна Скрантън отдавна — каза Хелън, като стрелкаше поглед във всички посоки, сякаш тръгването на Тревър от Скрантън беше свързано с дълга и не съвсем чиста история. Чап не се съмняваше в това.
— Сигурна съм, че приятелите му ще искат да има някакъв помен — каза мисис Карсън.
— Всъщност поменът вече е планиран — отвърна Чап.
— Наистина ли? — възкликна удивена тя.
— Да, утре от четири часа.
— Къде?
— В „Питс“, на няколко пресечки оттук.
— „Питс“ ли? — повтори Хелън.
— Ами… това е нещо като ресторант.
— Ресторант значи. А защо не църква?
— Не съм сигурен, че той ходеше на църква.
— Като малък ходеше — защити го майка му.
В памет на Тревър сервирането на напитки на половин цена щеше да започне в четири вместо в пет и да продължи до полунощ. Щеше да се пие бира от петдесет цента, любимата на Тревър.
— Дали да идем? — попита притеснено Хелън.
— Не бих ви посъветвал.
— Защо? — попита мисис Карсън.
— Ще бъде много шумно. Адвокати и съдии, нали разбирате. — Той погледна намръщено Хелън и тя схвана какво искаше да каже младежът.
Разпитаха го за погребални бюра и гробищни парцели и Чап усети как потъва все по-дълбоко в техните проблеми. ЦРУ беше убило Тревър. Трябваше ли да го погребва както подобава?