Клокнър не мислеше така.
Когато дамите си тръгнаха, Уес и Чап продължиха да прибират камерите, подслушвателните устройства и микрофоните. Разчистиха всичко и когато заключиха вратите за последен път, кантората на Тревър никога не бе изглеждала по-подредена.
Половината от екипа на Клокнър вече беше напуснала града. Другата половина следеше Уилсън Аргроу в Тръмбъл. И чакаше.
Когато фалшификаторите в Лангли приключиха работата по съдебната документация по делото на Аргроу, тя беше опакована в кашон и изпратена в Джаксънвил с малък самолет и трима агенти. Кашонът съдържаше между другото петдесет и една страници обвинения пред съда в окръг Дейд, папка с писма от адвоката на Аргроу, дебела папка с искове и други юридически ходове преди процеса, доклади, списък със свидетелите и резюмета на техните показания, протокол от процеса, анализ на съдебните заседатели, заключения преди произнасянето на присъдата и накрая самата присъда. Документите бяха подредени доста добре, но не прекалено, за да не събудят подозрения. Няколко копия бяха размазани, липсваха страници и висяха телчета — малки белези на действителността, добавени от добри хора в отдел „Документи“, за да придадат автентичност на фалшификатите. Деветдесет процента от всичко това беше излишно за Бийч и Ярбър, но самият обем на документацията й придаваше тежест. Дори кашонът беше стар.
Той беше доставен в Тръмбъл от Джак Аргроу, уж излязъл в пенсия адвокат, занимаващ се с недвижими имоти в Бока Рейтън, Флорида, и брат на затворника. Адвокатските пълномощия на Аргроу бяха изпратени по факса на съответния бюрократ в Тръмбъл и името му бе включено в одобрения списък на адвокатите.
Джак Аргроу беше всъщност Роджър Литър, служител на ЦРУ от тринайсет години, който беше завършил право в Тексас. Никога не беше виждал Кени Сандс, който се представяше за Уилсън Аргроу. Двамата се здрависаха и поздравиха, а Линк погледна подозрително към кашона на масата.
— Какво има тук? — попита той.
— Документите по делото ми — отвърна Уилсън.
— Само хартия — каза Джак.
Линк пъхна ръка в кашона и обърна няколко папки. След няколко секунди претърсването приключи и пазачът излезе от стаята.
Уилсън плъзна един лист по бюрото и каза:
— Това е клетвената декларация. Преведете парите в панамска банка и ми изпратете писмено потвърждение, за да имам какво да им покажа.
— Без десет процента.
— Да, те така мислят.
Не се бяха обаждали в Женева Тръст Банк в Насау. Това би било безполезно и рисковано. Никоя банка не би превела подобна сума при такива условия. А ако се опитаха, щяха да възникнат въпроси.
Парите в панамската банка бяха нови.
— В Лангли се притесняват какво става — съобщи адвокатът.
— Напред съм с графика — отвърна банкерът.
Кашонът беше изпразнен на една маса в юридическата библиотека. Бийч и Ярбър започнаха да преравят съдържанието му, а новият им клиент Аргроу ги гледаше с престорен интерес. Спайсър имаше по-важна работа. Той играеше седмичния си покер.
— Къде е присъдата? — попита Бийч, като ровеше из купа.
— Искам да видя обвинителния акт — промърмори Ярбър.
Намериха каквото търсеха и се отпуснаха на столовете си, за да прекарат следобеда в четене. Четивото на Бийч беше доста скучно. Не и това на Ярбър.
Обвинителният акт се четеше като криминален роман. Заедно със седем други банкери, двама адвокати и единайсет души, споменати само като наркотрафиканти, и шестима господа от Колумбия Аргроу беше организирал и ръководил сложна схема за изпирането на наркодолари в брой и превръщането им в почтени спестявания. Поне четиристотин милиона бяха изпрани, преди властите да се усетят, а, изглежда, техният човек Аргроу беше в центъра на цялата работа. Ярбър му се възхищаваше. Ако половината обвинения бяха истина, значи Аргроу беше много умен и талантлив финансист.
Аргроу се отегчи от мълчанието и излезе, за да се разходи из затвора. Когато Ярбър дочете обвинението, той прекъсна Бийч и го накара да го погледне. Колегата му също го хареса.
— Сигурно е скрил някъде част от плячката — каза той.
— Естествено — съгласи се Ярбър. — Четиристотин милиона долара, и това са само намерените пари. Какво мислиш за обжалването му?
— Не изглежда обещаващо. Съдията е следвал правилата. Не виждам грешки.
— Горкият човек.
— Горкият човек друг път. Ще го пуснат четири години преди мен.
— Аз не смятам така, мистър Бийч. Мисля, че прекарахме последната си Коледа в затвора.
— Наистина ли го вярваш? — попита Хатли.
— Наистина.
Бийч остави обвинителния акт на масата, а после се изправи, протегна се и започна да се разхожда из стаята.
— Досега трябваше да се е обадил — рече той много тихо, макар че нямаше никой друг освен тях двамата.
— Имай търпение.
— Но първичните избори почти свършиха. Той седи във Вашингтон горе-долу през цялото време. Писмото е у него от седмица.
— Не може да не му обърне внимание, Хатли. Просто се опитва да реши какво да прави. Това е всичко.
Последната заповед от Бюрото по затворите озадачи началника на Тръмбъл. Кой, по дяволите, си нямаше друга работа, освен да гледа картата на федералните затвори и да се чуди къде да се бърка? Братът на началника печелеше по сто и петдесет хиляди годишно, като продаваше стари коли, а самият Емит получаваше едва половината от това, като ръководеше затвор и четеше идиотски заповеди от някакви чиновници, които вземаха по сто хиляди долара и не правеха нищо полезно. Толкова му беше писнало!
„Относно адвокатските посещения във федералния затвор Тръмбъл:
Отменям предишната си заповед, с която се ограничаваха адвокатските консултации до вторник, четвъртък и събота от 3 до 6 часа следобед.
От днес адвокатите имат право да посещават клиентите си всеки ден от 9 сутринта до 7 часа вечерта.“
Значи трябваше да убият онзи адвокат, та да сменят правилата — промърмори на себе си Емит Брун.
35
Дълбоко в подземния гараж Теди Мейнард беше качен в своя микробус и вратите бяха заключени. Йорк и Девил седнаха до него. Един бодигард се настани най-отзад. В микробуса имаше телевизор, касетофон и барче с бутилирана вода и сода, но Теди не обръщаше никакво внимание на всичко това. Той мълчеше и мислеше с ужас за предстоящия час. Беше уморен — уморен от работата си, уморен от борбата, уморен да си налага да издържи още един ден. Само още шест месеца, повтаряше си той, а после щеше да спре и да остави някой друг да спасява света. Щеше да се оттегли тихо в своята фермичка в Западна Вирджиния, където щеше да си седи край езерото, да гледа как листата падат във водата и да чака края. Беше толкова уморен от болката.
Пред тях имаше черна кола, а зад тях — сива. Малкият конвой мина по околовръстното шосе, после зави на изток по Рузвелт Бридж и тръгна по Конститюшън Авеню.
Теди мълчеше и затова Йорк и Девил също не казваха нищо. Знаеха колко му е неприятно онова, което предстоеше да направи.
Мейнард говореше с президента веднъж седмично, обикновено в сряда сутрин и по възможност по телефона. За последен път се бяха срещали преди девет месеца, когато Теди беше в болницата, а трябваше да предаде новини на президента.
Обикновено си правеха горе-долу еднакъв брой услуги, но Теди мразеше да е на равна нога с който и да било президент. Щеше да получи исканата услуга, но самият факт, че трябва да моли за нещо, го унижаваше.
За трийсет години той беше надживял шестима президенти и тайното му оръжие бяха именно услугите. Събираше информацията, пазеше я, рядко казваше всичко на президента и от време на време правеше някое малко чудо и го подаряваше на Белия дом.
Този президент още се сърдеше заради унизителното поражение във връзка със саботирания от Теди договор за забрана на ядрените опити. В деня, преди Сенатът да отхвърли договора, ЦРУ беше отворило секретен доклад, в който се изказваха сериозни съмнения към договора и репутацията на президента пострада. Мандатът му свършваше скоро и тъй като не можеше да бъде преизбран, президентът се интересуваше повече от реномето си, отколкото от важните въпроси, засягащи страната.