— Това е малко объркващо — сви рамене президентът.
— Знам. Нека оставим нещата така.
— Какви са рисковете?
— Не особено големи. Семействата на двамата прегазени в Йелоустоун младежи може да протестират и не бих ги обвинил.
— Преди колко време е станало?
— Преди три години и половина.
— Искате да помилвам федерален съдия републиканец?
— Той вече не е републиканец, господин президент. Съдиите трябва да се откажат от политиката, преди да встъпят в длъжност. Тъй като е осъден, дори не може да гласува. Сигурен съм, че ако го помилвате, той ще стане ваш най-горещ почитател.
— Несъмнено.
— Ако това ще улесни нещата, тези господа ще се съгласят да напуснат страната поне за две години.
— Защо?
— Може да изглежда подозрително, ако се върнат вкъщи. Хората ще знаят, че са излезли по-рано. Можем да го направим много тихо.
— Съдията от Калифорния внесъл ли е укритите данъци?
— Да.
— А този от Мисисипи върнал ли е откраднатите пари?
— Да.
Въпросите бяха повърхностни. Все пак президентът трябваше да попита нещо.
Последната услуга беше свързана с ядрения шпионаж. ЦРУ беше подготвило доклад за проникването на китайски шпиони на всички нива на американската програма за ядрено въоръжаване. Президентът научи за доклада няколко дни преди планираното си посещение в Китай за среща на високо равнище. Той покани Теди да дойде на обяд и докато хапваха пак пиле и макарони, го помоли да задържи доклада няколко седмици. Теди се съгласи. По-късно той поиска докладът да бъде променен, така че върху предишната администрация да паднат повече обвинения. Теди го пренаписа сам. Когато накрая докладът беше пуснат, президентът успя да отговори на по-голямата част от критиките.
Китайският шпионаж и националната сигурност срещу трима неизвестни съдии. Теди знаеше, че молбата му ще бъде изпълнена.
— Ако напуснат страната, къде ще отидат? — попита президентът.
— Още не сме сигурни.
Келнерът донесе кафе. Когато той си тръгна, президентът попита:
— Това ще навреди ли по някакъв начин на вицепрезидента?
Със същото безизразно лице Теди отговори.
— Не. Откъде-накъде?
— Вие ще ми кажете. Нямам представа какво правите.
— Няма защо да се безпокоите, господин президент. Моля ви за дребна услуга. С малко късмет това няма да се съобщи никъде.
Те пиха кафе. Просто нямаха търпение да се сбогуват час по-скоро. Президентът очакваше следобеда му да е пълен с по-приятни неща. Теди искаше да поспи. Президентът се радваше, че молбата е толкова безобидна. Само да знаеше какво се крие зад нея!
— Дайте ми няколко дни да се подготвя — каза президентът. — Подобни молби валят непрекъснато, както можете да се досетите. Сега, когато дните ми са преброени, всеки иска нещо.
— Последният ви месец ще бъде най-добрият — каза Теди с нехарактерна за него усмивка. — Виждал съм много президенти и знам.
След четирийсет минути заедно те си стиснаха ръцете и си обещаха да си поговорят отново след няколко дни.
В Тръмбъл имаше петима бивши адвокати и когато Аргроу влезе, най-новият от тях използваше библиотеката. Бедният човек беше затънал до лакти в доклади и правни документи и се трудеше усърдно, без съмнение върху последната си молба за обжалване.
Спайсър пренареждаше книгите и изглеждаше доста зает. Бийч беше в стаичката и пишеше нещо.
Аргроу извади сгънат бял лист от джоба си и го подаде на Спайсър.
— Току-що се срещнах с адвоката си — прошепна той.
— Какво е това? — попита Спайсър, като взе листа.
— Потвърждение за банковия превод. Парите ви вече са в Панама.
Спайсър погледна към адвоката в другата част на стаята, но той не виждаше нищо друго освен бележника пред себе си.
— Благодаря — прошепна той. Аргроу си тръгна, а Спайсър занесе листа на Бийч, който го прегледа внимателно.
Плячката им вече беше на сигурно място във Фърст Коуст Банк в Панама.
36
Джо Рой беше свалил още пет килограма, беше намалил цигарите до десет на ден и изминаваше средно по четирийсет километра седмично по пистата. Аргроу го намери там да крачи забързано в горещия следобед.
— Мистър Спайсър, трябва да говоря с вас — подвикна Аргроу.
— Още две обиколки — отвърна Спайсър, без да спира.
Аргроу го наблюдаваше няколко секунди, а после притича петдесет метра, докато не се изравни с него.
— Имате ли нещо против да потичам с вас? — попита той.
— Разбира се, че не.
Направиха заедно първия завой.
— Току-що отново се видях с адвоката си — каза Аргроу.
— Брат ти ли? — попита Спайсър, като дишаше тежко. Той не бягаше красиво като Аргроу, който беше с двайсет години по-млад.
— Да. Той е говорил с Арън Лейк.
Спайсър спря, сякаш се беше ударил в стена. Изгледа Аргроу, а после впи поглед в далечината.
— Както казах, трябва да поговорим.
— Май наистина е така — отвърна Спайсър.
— Ще ви чакам в юридическата библиотека след половин час — каза Аргроу и си тръгна. Спайсър гледаше след него, докато банкерът не се изгуби зад ъгъла.
В телефонния указател на Бока Рейтън не откриха никакъв Джак Аргроу, адвокат, и това отначало притесни Братята. Фин Ярбър бясно звънеше по телефона и търсеше справки из цяла Южна Флорида. Когато звънна в Помпано Бийч и помоли за номера на търсеното лице, операторът каза „един момент, моля“ и Фин се усмихна. Записа номера, а после го набра. Обади се телефонен секретар: „Това е кантората на Джак Аргроу. Мистър Аргроу е тук само при уговорен час, затова моля оставете името, телефона си и кратко описание на недвижимия имот, който ви интересува, и той ще се свърже с вас.“ Фин затвори и бързо пресече моравата до юридическата библиотека, където го чакаха колегите му. Аргроу вече закъсняваше десет минути.
Малко преди той да пристигне, в стаята влезе същият бивш адвокат, като носеше голяма папка и явно се приготвяше да прекара часове в опити да се спаси. Ако го помолеха да си отиде, щяха да събудят излишни подозрения, а и без това той не беше от типа хора, които хранят особено уважение към съдиите. Един след друг те се оттеглиха в стаичката за съвещания, а Аргроу се присъедини към тях. Тя беше тясна още когато Бийч и Ярбър работеха там и пишеха писмата си. Сега, когато вътре бяха четирима, а Аргроу беше внесъл немалко напрежение, изглеждаше по-малка отвсякога. Седнаха около масичката. Всеки можеше да се протегне и да докосне останалите трима.
— Знам само това, което ми казаха — започна Аргроу. — Брат ми е адвокат, живее в Бока Рейтън, но вече почти не практикува. Той има пари и от години активно участва в политическата дейност на републиканците в Южна Флорида. Вчера са го намерили някакви хора, които работят за Арън Лейк. Проучили нещата и разбрали, че аз съм негов брат и съм тук в Тръмбъл заедно с мистър Спайсър. Дали му куп обещания, заклели го да не казва нищо, а той на свой ред закле мен. Сега, когато всичко е тайно, мисля, че можете сами да се сетите за какво става въпрос.
Спайсър не си беше взел душ. Ризата и лицето му още бяха потни, но дишането му се беше успокоило. Бийч и Ярбър не издаваха нито звук. Братята бяха изпаднали в колективен транс. Продължавай, говореха очите им.
Аргроу погледна трите лица и продължи. Бръкна в джоба си и извади лист хартия, разгъна го и го сложи пред тях. Той представляваше копие от последното им писмо до Ал Кониърс, пълното със заплахи писмо, подписано от Джо Рой Спайсър с адрес във Федералния затвор Тръмбъл. Бяха го научили наизуст и нямаха нужда да го четат. Разпознаха почерка на горкичкия Рики и разбраха, че писмото е изминало пълен кръг. От Братята до мистър Лейк, от мистър Лейк до брата на Аргроу, от брата на Аргроу обратно до Тръмбъл и всичко това за тринайсет дни.